17. Весело и умно шоу в НН

Караме в нощта към Нижни Новгород. Хората си говорят някакви интересни неща, но аз не участвам, защото трябва да работя. Главната тема на дискусията е, ще се ходи ли на бар или не; аз като цяло съм по-скоро за, но не изглежда някой да ме пита, така да бъде, няма да решавам аз.

Пристигаме в града доста късно, минава 11 часа. Под Венково ръководство се опитваме да се загубим (ще се запитате всеки път ли трябва да се губи; отговорът е - да, понякога си мисля, че Одисей е имал Венко за навигатор) но някакси намираме хостела. С цел да не се помайваме много в тоя град взех пет легла в хостел, което се оказа лоша идея. Посреща ни червенокоса девойка с най-мазната коса в историята. Още на заплащане се оказва, че нещо има скрити такси, за които резервацията не ни е казала. Аз и Гого се дивим на Косата, та тя прилича на спагети, ох както не сме вечеряли... Четирима са в една стая, аз съм в някаква обща, защото поемам бремето на това да съм отделно (това също се оказва малоумна идея). Решаваме, че ще се ходи на бар след 15 минутки, но само четиримата - Жоро иска да се наспи, доколкото може, и аз си отивам в стаята да видя какво е положението. Леглото ми е в средата на стаята, насред двама дебели казахски близнаци. Как пък разбра, че са казахски точно, ще се запитате? Ами върху голия корем на единия и на пода под ръката до леглото на другия имаше казахстански паспорти, господата изглеждат сякаш някаква внезапен сън ги е налегнал едновременно точно в момента, в който са си чели паспортите.

Бързичко всички са готови, пожелаваме лека нощ на дядо си и излизаме да търсим бар. Венко е нашият водач, той знае всичко за баровете, чете гугъл за препоръки, намира адреси, разпитва таксиджии, сменя барове дето не му харесват и таксита, които не му вдъхват доверие; другите трима се мъкнем като на каишка след опитния баровец (фън факт, думата баровец идва от циганското баро, значещ голям), който обяснява на неопитните ни уши тънкостите на ходенето на бар. Най-накрая се спираме на един бар и засядаме в приглушена светлинка и страшен шум. Тука спомените стават малко по-мътни, яде се, пие се доста, по едно време черпим някакви хора, те също ни черпят някакви неща, в един момент се теглят още пари щото се оказва, че напитките нещо май са доста по-скъпи отколкото си мислим; единственият постоянен мотив на вечерта е че бай ни Венко се държи като наш благороден водач в страшните усои и тъмните дебри на баровете, яде и пие и граби от живота с пълни шепи давайки ни светъл пример.

Прибираме се в хостела към 2 и си почиваме малко в приятната нощ на общата тераска. Аз обявявам, че утре ставам в 6 да разглеждам града и за моя изненада Венко и Гого твърдят, че ще станат с мен, обявяваме и осем сутринта за желания час за тръгване. Допълзявам и се проскам между дебелите казахи и имам чувството, че нямам никакъв шанс да успея да стана след четири часа. Казахите освен всичко се оказва и че хъркат! И то в странно аритмично разминаване! Тъкмо си мисля, че няма да мога да заспя...и се събуждам от будилника си, няколкото часа сън са минали неусетно, само хъркането си остава. Изпълзявам от общата стая и какво да видя? Венко и Гого са събудени и готови за приключения, макар и не особено бодри; всъщност мисля, че ако думата бодър имаше антоним, той щеше да е подходяща дефиниция за нас тримата в този момент.

Димитровската кула отвътре

Нищо, че Кремълът е на две пресечки, зомбитата в нас не могат да се мръднат толкова, трябва с кола. На светло (и нетърсещ бар) Венко е по-бавен в намирането на пътя, но за всеобщо учудване все пак се справя и спираме на самия Съветски площад (пардон, на Минин и Пожарски) насред центъра. Площадът е от тия дето е правен като за огромни паради, но реално в момента изпълнява ролята на главно кръстовище на града и е пресечен от куп булеварди и зелени площи. А колко празни са улиците! Всъщност, колкото мразя да ставам рано, толкова обичам да разглеждам градове по изгрев. Сега сме малко по-късно де, но атмосферата пак е спокойна и чудесна. Кремълът на Нижни Новгород представлява червена стена с квадратни кули, доста по-малък от Московския и напомнящ много този на другия Новгород - неслучайно двата града имат такова име. Минаваме през

Чебурашка и Гена

портата под Димитровската кула, която се води нещо като главна и най-важна и сме в прекрасния парк, който този Кремъл представлява. Някога е бил пълен с църквоци и дворци като другите Кремъли, но сега са останали само една древна църквичка и две-три административни сгради на града и областта. И много паметници насам натам из полянките и пътечките с гледка. Всъщност оосбено ме изненадва колко голяма е разликата във височината между различните части на Кремъла - ние оставаме предимно горе, на хълм високо над реката, но долната стена надолу слиза почти до брега. Ето и обелиск, паметник на Минин и Пожарски. Те имат и отвън на площада, защото това е техния град - оттук двамата герои събират армията си и тръгват на похода първо на север, а после към Москва, където пъдят поляците и техните претенденти за царския престол. Сега защо точно обелиск... щото хората в началото на Деветнайсти век не са пращяли от въображение, казва или гоговият, или собственият ми вътрешен глас. Чудно е, целият град е само на наше разположение. Особено ми харесва да разглеждам места след вечер по баровете, толкова повече се чувствам че искам да съм тук и сега, когато това е контрастирано с някакво преживяване, където не съм се чувствал намясто. Следва мъничка детска градинка със скулптури на Чебурашка и Крокодила Гена. Толкова са симпатични, почвам да съжалявам, че едва са докоснали детството ми. А помним ли

Наша пахучая Джэнис

какво работи Гена? Има и табла с детски рисунки, едни такива хубавки, пъстри, ох не знам какво ми става, какво е това особено настроение, в което се умилявам на глупости. Същевременно се чудя на какво ми мирише, някаква странна миризма, която имаше и в бара снощи, напомняща женски парфюм; скромният ми опит с барове показва, че човек там често се омирисва на нещо дето не е искал - предимно на цигари, но може и на другите миризми шаващи в схлупеното пространство, ама аз си смених дрехите, каква е тая устойчивост, а и отде пък точно женски парфюм. Душа из въздуха с нос и изведнъж хващам диря! Следвам я известно време, но се оказва, че източника на миризма мърда и се опитва да ми избяга... Най накрая го приклещвам натясно и истината излиза наяве! Разковничето отново се оказва... Венко, който се е напръскал с женски парфюм толкова здраво, че от него капят спиртни петна, а птичките падат от дърветата в несвяст като мине той отдолу и дори моето заспало обоняние в 6 сутринта успява да го усети. Унисекс бил парфюма, гордо заявява Венко, докато аз си мисля, че който му е продал парфюма е ползувал буквален превод от латински и наистина е направил парфюм за един пол и то, за съжаление - не венковия. Та така, вървим си ние и омирисваме хубавия град на млади девойки...

Какви панорами прави тоз Венко...

Ето ни на другия край на стената; минаваме по едни стълбички, и макар да губим малко височина - излизаме на чудна тераска над мястото, където се събират двете реки. Улиците и църквите под нас изглеждат толкова мънички пред големия хълм и особено пред могъщата Волга. Няма време и особено желание да слезем долу, убеждаваме се, че църквите вероятно щяха да са затворени така или иначе. Тази в Кремъла обаче всъщност е отворена. Сладка бяла църквичка от 16ти век с остро куполче, посветена на Архангел Михаил с голям гранитен паметник отпред на княз Юри и епископ Симеон Суздалски, които основали града. Тоя Юри, княз Владимирски, всъщност се явява внук

Архенгело-Михайловски събор.

на Дългорукия и син на Всеволод Голямото Гнездо - и вие ли си го представихте буен и къдрав като с раста? Всъщност му викали така, защото наши Юри имал 13 братя и гнездото на бай Всеволод било доста пълно. Църквата вътре е скромна, но се помни с гроба на Кузма Минин. Някога тука наоколо е имало огромна катедрална църква,

Военната мощ на Кремъла

която съдържала и някакъв издокаран гроб на Минин, ама Революциите се случват точно на такива места и от хубавия Спасо- Преображенски събор е останала само една мъничка мемориална капелка, а Мининовия прах трябва да се задоволи с гранитна плоча. Наоколо пък има разни дворци на областния губернатор и прочее. Има и танк Т 34! И не само, цяла батарея от военни машини покрай крепостната стена. Докато Гого ходи и пипа веригите на БТР-ите, аз обяснявам, че в тоя град Кремълът се е използувал като главна защитна точка на противовъзушната отбрана и съответно след войната е редно точно тука да са разните паметници.

Излизаме и тръгваме нагоре по Горковска, главната пешеходна улица на града. Доста е приятна и представителна и

Това не е първата опипана от Гого коза тук. Нито последната

има истински дъх на XIX век (който трудно се усеща над венковия женски аромат), с дюкянчета, старинни прозорци, театри и, предполагам в по-нормално време на деня - артисти и всякакви други интересни хора. Все пак хората тръгват за работа, магазинчетата отварят, успяваме да намерим дори картички. Не успяваме обаче да се доберем до големия Горковски площад - градът се е казвал Горки до съвсем скоро и все пак големият поет все още е почетен. Но трябва да събуждаме сънливците и да си заминаваме, че днес трябва да видим Чебоксари и Казан и да спим в Уляновск, който е на един милион километра оттук. Венко ме кара да му навигирам до хостела с айфона, почвам да го разбирам защо се губи толкова. Събирането на всичкия багаж от хостела се оказва твърде бавна задача, та остава време неуспешно да търсим кафе с Теодор. Може и успешно да е било, защото макар и да не помня да е пил кафе - Теодор всъщност спря да мрънка, което, както е известно, хората дето не са се докопали до сутрешното си кафе рядко правят.

В колата Жоро си припява Стиви Уондър. Това и аз трудно мога да го повярвам, ама така пише тук, значи това е положението, припявал е. Аз правя стоте процедури да пусна компютра, само за да се окаже, че нямам работа днес и трябва да го затварям и държа с часове. А въпросните минават във великата дискусия какво точно е ставало снощи на бара, обусловена от това, че сме изръсили един тон пари и трябва всички те да бъдат точно пресметнати и записани в тефтера на Жоро, който пък единствен не е бил там. Венко използува шанса да разкаже вечерта на Жоро секунда по секунда, без да осъзнава, че Жоро всъщност не иска да слуша толкова кой какво е пил, освен дето е леко шокиран от това колко много същият Венко успял да разклати горното легло снощи като си лягал и съответно го събудил. Следва безкраен циклеж и сметки на алкохоли, храни, черпни, рубли, бакшиши, делби и въобще количествени измерения на всичко което е ставало, естествено както обикновено в такива разговори - напълно доминирано от Венко. Гого губи търпение с нас и казва, че отсега нататък ще вика на другите трима Джанис, а на мен - Джесика. И е учудващо усърден в това, че и аз прехващам малко. Нищо, от предната седалка Джанис продължава да цикли и пресмята и уточнява подробности. Джесика изказва възмущение колко много пари сме успели да похарчим, което бива погрешно изтълкувано като недоволство от крайно получената и лична сметка и резултира в поредно пресмятане на всичко едно по едно. Изскачат и интересни подробности, примерно че има специфична фраза, която Дж.. Венко като чуе, "забравя, че има приятели". Фразата е лека вариация на "весело и умно шоу", което все пак умолявам никой да не казва на Джанис, че ще вземем да останем без другар... Следват ред майтапи с това, как той е програмиран и има ключова фраза и как като нищо да има и друга фраза, която като чуе - да отиде и да убие някого, както и с венковото принципно отношение към приятелството, изразено в максимата "за какво са ти приятелите, ако не за да са от полза", казана от него преди години. Та така, с нашата Джанис. Ето я и Чувашия.