Разделяме се с Венко и тръгваме
от руините към съвременния Болгар, за
да спрем в някое магазинче. Малко се губим в парка и за да намерим
правилния портал трябва да минем по самолетната писта. Гого ускорява,
все едно ще излетим и много се смеем. По пътя към градеца разминаваме
една доста странна църква, която изглежда като огромна синя църква-майка
на малки пъстри картонени църкви, някои разтворени, а някои прибрани в
плоскост - пръснати из целия и двор. Чудим се това като работилница за
псевдоцъркви ли е? Не спираме обаче. Ето го и града. Бърза спирка пред
първото магазинче, което е направило странния избор да опропасти
атмосферата вътре и наоколо, в името на това да продава и няколко
напечени от слънцето чироза. С Теодор отиваме до съседното, където лае
куче и броят стоки се брои на пръстите на едната ръка; все пак взимам
някакъв сладолед за обяд, а другите - разни гадни води.
Сега,
за пръв път на пътешествието, ще карам аз! Не съм в перфектната
кондиция, преди половин час се опитвах да заспя под минаре, но все пак
мисля, че съм достатъчно събуден вече и вълнението от предстоящото
каране нараства. А пътят за Димитровград е просто чуден! Празен, хубав и
прав, изпреварвам общо една кола и един камион за всичките 150 км, даже
направо се чудя защо в тоя забутан край между тия невероятно маловажни
места има такъв път, къде го дават тъй. Аз съм зает с шофирането, но от
задната седалка се усеща една радост от появилото се пространство и
освобождението. И причината за освободеното пространство го отнася лошо -
започва разговор, в който всеки изтъква кусурите и недостатъците на
Венко, както и кой с какво точно бива дразнен от горкия ни доскорошен
спътник. Естествено, главният му недостатък е, че е заемал място в
претъпканата кола, но се чуват още безброй кривини и оплаквания - някои
легитимни, някои не, все пак обаче наистина се забелязва едно
успокояване и падане на напрежението откак го няма. А в това време, той,
милият - ни праща някакви снимки на
Кубратовото съкровище от Болгар.
Само Гого се застъпва за горкия Венко и заявява, че ако още някой каже
нещо лошо за Венко...той ще заспи; не знам тая заплаха бива ли
изпълнена, щото трябва да си гледам пътя. Теодор до мен ми казва за
всяка предстояща дупка и ми иде нарочно да минавам през тях, ама се
въздържам, все пак го знам колко се набира да пазим наетата от него
кола. Отново виждаме табелката за навлизане в Уляновска област и някой
изръсва "Опознай Уляновска област, за да я обикнеш". А тя една такава
пасторална, едни нивя се опънали наоколо между редки горички, редки
селца се мяркат някъде настрани. Гого отново зацикля за любимите си
деветдесетарски легендарни фигури - художникът Папажан и един тип, който
се зове Материус Розенкройцер; наоколо ми става някакво четене на
цитати от книги, писани от луди хора и разглеждане на снимки на странни
картини, както и някакви истории с утроби на крави, с които предпочитам
да не цапам писмената реч. Неусетно, край нас се появяват къщичките на
Димитровград и сме в града. Тук обаче възниква проблем - никой не знае
къде е центъра, а то не е очевидно на картата; следват залутаните
инструкции на Теодор и Жоро, които ме водят по някакви съвсем еднакви
улици все напред и нататък и неизвестно накъде. Докато карам се чудя -
как тия хора се оправят толкова добре без моята помощ, когато съм при
тях и мога да я давам, обаче веднъж като карам аз и не мога да надникна в
картата - те правят такава галимация. В един момент се налага да спра,
за да може Жоро да се ориентира. Гого губи търпение и ходи да пита баби
на автобусна спирка; получената информация е противоречива, но поне
всички са сигурни, че отдавна сме подминали центъра и сега сме доста
по-близко до другото нещо, което искахме да видим в тоя град -
паметникът на Георги Димитров.
 |
| Културният център на Българо-Съветската дружба |
Подкарвам нататък и
след няколко завоя - ето ни на малко квартално площадче. Всъщност
"малко" е изключително илюзорна дума в случая, ако това площадище с
монументална бетонна сграда на него, с градинката с паметника и
околността бяха в България, това щеше да е центъра на 20-хиляден град,
просто в жегата няма жив човек насред панелките. Насочваме се първо към
бетонния топуз, защото там по едни стълби се качваш в кухина, която под
тоновете бетон е скрита от прежурящото слънце. Аз съм много жаден, но
единственото, с което разполагаме е топла минерална вода, каквато не
обичам и решавам да чакам. В монументалната кухина на сградата е приятно
прохладно и си отдъхваме малко; чудим се каква е тя -
 |
| Мозайките на българското село и на войната |
прилича на
особено нефункционално читалище, но някъде има табелка, че е филиал на
някакъв технологически университет. В този момент обаче, забелязваме
мозайките високо горе по стените над нас и че те, всъщност, са посветени
на България или на българо-съветската дружба! Ето примерно мозайка на български селяни с калпаци и друга - на Кирил и Методий с азбуката.
Всъщност обаче, като се загледаш в осемте мозайки заедно, те имат
донякъде общ смисъл и той не е толкова приятен, колкото изглеждаше
привидно. На България са посветени четири от тях - три разказват
най-важните исторически събития в нашата страна. Кои са те? Ами разбира
се - измислянето на азбуката; Руско-турската война с развяването на
Самарското знаме и посрещането на Съветските войски през 1944 със хляб и
сол, правилно се досетихте! Естествено, че всичко важно случило се
някога в България е свързано с Русия! Последният мурал е описаното вече
българско село със носиите и калпаците, както още и козички, бъклици,
гъдулки и прочее стереотипни селски неща. На това село, от другата
страна са противопоставени съветските технологически постижения - както
казва Жоро - в България играем хоро и слагаме софра, докато в това време
нашата мила дружка праща човек в космоса отсреща. По средата на тая
огромна загуба на пространство (сериозно, тука сме в сграда, която
вместо първи етаж има просто огромна празнина с мурали!) пък е тиквата
на Ленин на пиадестал, щото кой друг е направил толкова за
българо-съветската дружба, колкото Ленин.
Паментикът
на Гошката Димитров е накрая на малка градинка, между детска градина и
панелен блок. Ние сме одряммани и уморени;
 |
| Нашто момче се е прочуло |
започвам да изнемогавам от
жажда, докато разказвам на някой дето ме пита - не помня кой - за
Лайпцигския процес. Паметникът не е лош, само че е на доста висок
постамент, а и Гошката гледа вирнал глава нависоко, та някак си отблизко
му виждаш само долната част на издутото палто. Има и релеф, както и
цитат, че се гордее, че е син на българската работническа класа. На
тебелката му пък пише, че е български революционер, парламентарий и
метежник, известен като "българския Ленин". Йее, даже Ленин сме си
прекопирали от любимия съюз! А какво въобще значи метежник, какво е мел?
Изброени са и четирите града, кръстени на него, от които обаче
украинският вече не се казва така. Мисля си, колко е странно, че от
Димитровград в България, Сърбия и Русия, аз вече съм бил в двата
далечни, но не и в българския; като добавим и последното населено място
кръстено на него - село Димитров в Армения където също съм бил - тая
статистика изглежда още по-странна. Толкова е горещо, че пот се стича по
веждите ми. Все пак ще карам и до центъра.
 |
| Прозорец, към друго измерение |
Чак като
спираме до централния площад, забелязвам колко се е одрямал Гого, който
изобщо се чуди да идва ли с нас из града или да спи в колата. Все пак
идва до площадеца, който не разочарова с древен Дом Советов на РСФСР на
червени и кремави раенца и особено впечатляващ черен като катран Ленин,
вдигнал високо ръка да ни посрещне в родината си. Има и деца на ролери,
както и плакати убеждаващи ни, да се занимаваме със спорт, по случай
деня на Русия. Моето внимание е привлечено от голям панел с
художествено-историческа карта на града, базирана върху някаква карта от
преди поне 70 години. Тогава българското слънце още не го е било огряло
отдалеч, давайки му името си и градчето се е казвало Мелекес, като
реката на която се намира и тъй чак до 1972. С Гого си говорим, че
Мелекес звучи много приятно, също като керкенез; обаче имам чувството,
че Гого изобщо не е с нас, иска ключовете за колата да подремне. Бързаме
да се снимаме с тоя Ленин, който е толкова черен, че в жаркия
следобеден пек изглежда сякаш е силует, изрязан от нашата вселена, през
който прозира небитието. Гого отива да спи, а ние - да търсим храна и
течности. Все пак бързаме за музея на Лада, който е на още 150 км оттука и няма да сядаме на заведение; вялото ни търсене ни води до някаква
пирожкарница, където се спираме да поръчваме. Това се оказва най-бавната
пирожкарница, където нищо не е готово и се прави сега; аз просто не
издържам на жаждата и тръгвам малко да се
 |
| Дом Советов |
поразходя из града, докато си
намирам последното останало сокче в някаква будка на най-живата
централна улица. Малък град, тук-таме някоя хубава къщичка, но пълната
забутаност се отразява. А къде е тая река Мелекес - кой я знае, уж сме
на центъра, ама не я виждам никъде. Обратно при пирожките някакви от тях
са започнали да се появяват, а момичето дето ги пече ни упътва и към
супермаркет. Докато Жоро ми обяснява колко хубава е пирожката с месо и
лук, която има странно име дето не помня, аз поглъщам едни картофени на
по две-три глътки и се втурвам в магазина да си взема студени неща за
пиене. Събуждаме Гого за съвсем малко и потегляме нататък. Нещо пътят ни
към булеварда на юг е затворен, затова Теодор, който вече кара поради
моята пълна одряманост - тръгва към североизточния изход на града. Малко
ме тревожи, че вървим в точно противоположната посока на тая дето
трябва, ама явно реката на юг от града няма как да се пресече по друг
начин, та правим една едричка обиколка, докато обсъждаме колко Венко би
напрегнал тая ситуация. В това време Гого решава, че моят крак е
по-удобен за сън от седалката и се отпуска с глава на коляното ми; аз
бързо решавам да го последвам и ме няма през следващия час.
Няма коментари:
Публикуване на коментар