29. На Ермитаж с Гого, част Първа

Събуждаме се бавно, неусетно почтиии... Въпреки, че би трябвало да съм най-уморен от предишния ден, все пак аз спах в транспорт докато другите спяха в леглата си, успявам да отворя очи на няколко пъти преди и след уречения час за ставане. Само че, аз ще имам още един ден или поне една вечер за разглеждане на Санкт Петербург накрая, та не смятам за необходимо да тормозя другите с бързане днес. В просъница си отбелязвам, че не се получава добре, когато личните ми интереси станат различни от тия на групата; после пак в просъница забелязвам блажено спящото лице на Теодор в ложето до мен и влизам във вътрешен спор, дали за групата е по-добре да разглежда до дупка или биха били щастливи да поспят малко. Докато Жоровите космати крака минават няколко пъти край мен на път за банята, Гого и Теодор спокойно си проспиват часа за събуждане, че и два отгоре. 

Накрая към десет все пак сме станали и след още малко мотане и събиране и окомплектоване на всевъзможните багажи сме готови за Ермитажа. Преди това обаче трябва да се яде; снощи Жоро е забелязал дюнерджийница наблизко до хотела и се насочваме натам. Много добре ни идва по един сочен дюнер в 11 сутринта. Гого крещи, че му духало студено от прозореца на дюнерджийницата, а аз се чудя дали майсторите не са арменци и дали не трябваше да си оставя огромната жълта торба в хотела, за да си я взема след няколко дни при връщането ми тук. Дюнерът в Русия е различен от дюнерите в България, Турция, Германия и Франция, макар и не по-лош; това е още едно доказателство, че дюнерите се менят според вкусовете на хората, които ги ядат. 

Следва тежка разправия дали да се ходи до паметника на Ленин пред Финландската гара, в която Жоро твърдо настоява за запълване на колекцията си със снимки с Илича, докато Гого дърпа към Ермитажа и световното изкуство. Накрая, предвид това, че Ленин е само на една спирка от метрото от хотела, решавам че не пречи да видим за малко още едно ъгълче от хубавия град и отсъждам в полза на Жоро. В метрото Гого крещи "ДВА ЧАСА ИЗГУБИХМЕ", но всъщност се оказват само 40 минути. Докато вървим към паметника Жоро ни разказва как преди няколко години били сложили бомба някакси вътре в него и като се взривила, Ленинът имал огромна дупка на задните части; Теодор с удоволствие пуска нета, за да видим снимка на събитието. Междувременно - щрак и сме готови, напускаме един от най-неприветливите площади на града, макар че това може да ми се струва така от времето, което е много смръщено. В метрото към Зимния Дворец, в който се помещава Ермитажа - Гого ни говори за Тритон, който освен бог на моретата, всъщност се явява и тъст на някакъв смотан принц (от Малката русалка) и колко ли са странни семейните им вечери, където си ядат салатката и си говорят някакви неща и Тритон кисело рови с вилицата и си мисли на тоя ли мухльо трябва да оставя морското царство някой ден, докато принцът е супер-комплексиран от могъщия си тъст. Мда, такива работи си говорим в нашата групичка, после Жоро що се чуди кое било нормално и кое не.

Най-накрая стигаме до Ермитажа по обед. Още с прекрачването на големия портал на Зимния дворец се сблъскваме с огромната опашка от хора, виещи се напред. Втория ми поглед наоколо обаче открива електронните каси, на които, както обикновено, няма жив човек. Странни са тия опашки из Русия, в този Ермитаж се вият поне три отделни змии от хора, на нито една от които нашето присъствие не се оказва необходимо. Жоро намира багажното и една мила леля ни взима всичките доспехи и ги заключва в голям железен шкаф, направен от ограда. Тържествено обявявам Гого за фюрер докато сме тук и му казвам, че не искам въобще да знам къде се намирам и какво следва, просто да се потопя в световното изкуство и да слушам.

Нашият гид и Рококото

Оттук нататък историята не се развива изцяло хронологично, защото снимките и записките ми доста се различават от това, което в последствие виждам като план на музея; описаните произведения пък ще добавям предимно като линкове от чудесния сайт на Ермитажа, защото моите снимки изобщо не могат да се доближат по качество до тях и поощрявам всички да цъкат на линковете, защото иначе историята губи смисъла си. И тъй,

Цар Ваза

Тронът

Гого ни повежда към втория етаж, при картините. "Не ни трябват египетските глупости, а арменските вече ги видяхме", затова изпускаме първия етаж с древните неща. На стълбището Гого пак крещи "Рококото е играло тукааа" и се спираме за кратка фотосесия по отделно и заедно, която може дори да се появи тук заедно с все Рококо за фон, когато получа снимките. Всъщност, целият Зимен дворец е една прекрасна смесица от строгия неокласицизъм и развинтеното рококо. Странен е бил Седемнайстия век, в който тия два толкова различни стила са се борили и преплитали толкова често. Следва сблъсъка ни с огромна зелена ваза в стил "Медичи", която аз пък наричам "Цар Ваза" и си събирам за моята колекция от снимки на огромни руски неща. Влизаме в някаква зала, където са портретите на победителите от Наполеоновите войни; Естествено на най-почетното място е Александър Първи с издутите бузки, но се забелязват още и Австрийският император Франц Първи, германския кайзер и генерал Кутузов. Изведнъж осъзнавам, че тези картини не са толкова част от музейната колекция, колкото от интериора на двореца и са били тук доста преди останалите музейни експонати да пропълзят от Новия Ермитаж в Малкия и Зимния Дворец (което става по времето на Революцията)

Преди още да съм разказал за Бородинската битка и Битката на Народите при Лайпциг, Гого вече ни е вкарал в тронна зала да гледаме трона на Романовите, който изглежда скромен и стилен, не са се олели, което е учудващо предвид това че скромността не е била сред най-известните качества на повечето от тях. А какви натруфени полюлеи, барокови дечица надничат от всеки ъгъл, май избързах със извода за не-оливането? Гого бързичко ни завлича при ранните холандски майстори, Херонимус Бош и неговите ученици. Спираме се при "Легендата за Свети Христофор" на Мандайн и Гого ни обръща внимание как в тая картина е разказана цяла история от преливащи се части, примерно ето тук Христофор носи малкия (превъплътен) Исус на рамото си (това е деянието с което светецът получава популярност в Западната традиция),а пък отгоре виси главата на същия този Христофор със забито мачете в нея. Гого пуска и фън-факт, че в нашата, Източна традиция пък, Свети Христофор е рисуван с глава на куче и никой не знае защо. Тъкмо обяснявам как от ранните холандци, най-много обичам Брьогел (Питер, естествено, синът и внукът му са просто подражатели) и хоп, Гого ни води при единствената му картина  в тоз музей! Обожавам Брьогел и това колко всестранно се е опитвал да изобразява селския живот, с неговите хубави и ужасни реалности. Тази картина е от по-веселите, където няма бесилата и крепостниците, които съм виждал на други, но пак е достатъчно разнообразна. Ето тука хора гледат представление, други играят хоро, други играят на зарове, други се бият, а в ъгъла един човек повръща, а друг - ака. И намирам това за прекрасно, защото на един селски фестивал, все от 200 човека един ще се е напил и ще повръща, а друг ще го е напънало да ака, това също е част от живота и Брьогел не се е посвенил да го изобрази. Мога да гледам тая картина един час - всъщност и всяка негова - и все да намирам нещо ново, най-обичам такова изобразително изкуство. Озоваваме се внезапно в зала, в която безброй хора фотографират златен паун. Отстрани прожекктират филмче колко изящно бил направен тоя паун-часовник и как на всеки час мърдал и правел разни неща, огромната тълпа обаче пречи да бъде оценено както трябва; а и ние не сме тук за изгъзиците на Екатерина. Часовникът бил направен от английски майстор, но един от Катините любимци успял да го придърпа тука, за да и се подмазва. От залата с паун обаче има хубава гледка навън към реката, другите нещо се губят в тълпата и се озовавам сам да разглеждам някакви италиански икони и кръстове в съседната зала. Гого обаче е събрал групата и ни повежда към италианския ренесанс, изведнъж край картина на девойка, която се превръща на изящно дърво - ама няма кой да ми припомни каква и от кого. Едвам се спираме при Тициан с неговия набучен със стрели Свети Себастиян, и Паоло Веронезе, разказвам как маминка (баба на варненски) ми е разказвала, че един специфичен отенък на синьозеления цвят бил изобретен от Веронезе и бил кръстен на негово име. Тя много държеше да нарича пердетата си "веронезени" и аз съм малко разочарован, че от три картини няма ниито една с цвета на пердето извътре. 

Ейзатова цъкайте на линковете

Озоваваме се в "Залата на Леонардо" и тъй като при неговите две картини има групи, първо гледаме тези на учениците му наоколо. Теодор коментира, че Мария Магдалена е много женствена със дългата коса, която загражда гърдите и. Жоро пък открива как някой от учениците Леонардови се е опитал да направи Мона Лиза, досущ с усмивката и и пейзажа наоколо, само дето не му се е получило толкова добре - личи си как се е престарал за някои неща, докато е занемарил други и о, тия гърди, о не... Най-накрая се освобождава мястото пред едната картина на Леонардо - Мадона Лита. Гого веднага ни обръща внимание по какво да познаем големия майстор - техниката Сфумато, при която всичко изглежда леко опушено; бебето е одухотворено и не е грозно, за разлика от почти всички бебета рисувани дотогава; размерите му са реални; пейзажът в далечината е толкова мъглив и хубав; наметката е толкова истински нагъната; само синьото, синьото на наметката просто остава впечатление за нещо не съвсем довършено, но може би това е от начина по който лапис-лазулито използувано за тая боя остарява по-различно от другите бои.

Промъкваме се към другата Мадона на Леонардо - "Мадоната Беноа". Тук нашият експерт ни казва - "А ето една ужасна картина на Леонардо", да видим, че и майсторите могат да имат слаби изпълнения. Очевидно е ранния Леонардо, вижте колко зле е всичко, макар че се е опитал да експериментира с разни неща като погледи, гънки, мускули и особено млада Мария. Момичето изглежда по-близко до връстник, отколкото до майка на дебелото намръщено бебе, чиито безкрайни паласки отиват далеч назад в картината. Туристите си припадат де, нали все пак Леонардо е, кой да забележи, че това май му е първата самостоятелна картина в живота (според Уикипедия).

Подминаваме картината "Венко и Ира" на Джулио Романо и всички много се смеем защото Венко много си прилича по физиономия, прическа и премрежен поглед, а и сцената с куче напомня на някои от историите му. Следва залата на Рафаел, където Гого ни обръща внимание на това колко е пъстър Рафаел и колко многоцветно е неговото "Свето Семейство" - "Все едно току що си си боядисал великденските яйца. И виж как е предпочел да ги нарисува със съвременни дрехи, само за да може да си направи контраста - той е жълто-зелен, тя е червено-синя. А виж Йосиф как хем е супер-добричък и загрижен, хем усещаш леката нотка на съмнение, защото жена му е родила бебе и твърди, че е от Бог. Много го е бивало да вкарва нотки и да отварят скоби". Следва някакво връщане наобратно през италианците, като следващата ни продължителна спирка е малка картина на Капорали, изобразяваща четирима светци - Гого ни демонстрира знанията си по Светци и как всеки от тях си носи отличителен белег, по който да се разпознава - първият е Свети Лаврентий, който си носи грил, защото са го изпекли на такъв, после е Свети Петър Мъченика - който е различен от Свети Петър, с мачете (с тоя прякор и това пособие не си представям животът му да е завършил щастливо на стари години) и Свети Николай, който в италианската традция е рисуван с три портокала и няма нищо общо с никакво море или разнасяне на подаръци. 

И изведнъж, не знам какво направи тоя човек (който в момента крещи относно себе си - "Мазното Гого, мразя го!" и в каква поредност гледаме тоз музей, но се озоваваме в цяла огромна зала с Рембранди. Жоро веднага почва да мрънка, как Рембранд е "лудата мистика" и как той е майстор на играта на светлината с полумрака, а тук всичките тия картини са изтипосани в ярко осветена зала с огромни прозорци и половината детайли създаващи магията на Рембранд просто се губят в отлбясъците. Все пак оценяваме колко чудесна е, примерно, картината на Авраам и синът му Исак и колко емоция показва стария Авраам. Това естествено е на фона на малко чудене на абсурдността на легендата в която Исак просто е трябвало да каже "I am outta here", щото не можем без да съдим една легенда от позицията на хора от 21-вото столетие, както и напомняне на един разговор от колата преди няколко дена, за Старозаветния Бог, който не е особено добър, мъдър и широкоскроен. Даная и златният и дъжд също са много по-мистериозни от всичките други, които видяхме насам-натам, само че по главата и личат следите от вандализма на някакъв луд литовец, който я залял със сярна киселина през 1985.

Гого обаче надава Вермеер-Алърт и аз веднага търча, защото обожавам Вермеер, а тук уж не би трябвало да има; Ама явно картините си гостуват и миличкият музей във Франкфурт (за който Теодор за пръв път чува, а живее там, с такива хора съм тръгнал да гледам изкуство, иде ми да се опна възнак с ръка на челото като Исак на Рембранд) я е изпратил тук. На всичкото отгоре това е една от най-любимите ми Вермеерови картини, с които се асоциирам най-много - Географът. Аз се взирам в невероятно изпипаните детайли, докато Гого ни разказва, как за Вермеер се предполага, че е ползувал камера обскура, защото всичката тая перспектива изглежда така само през уред, а не и с голи очи. Аз обяснявам за някакъв документален филм където едни пичове се опитваха да прерисуват картина на Вермеер с камера обскура и не успяха. А как пада само светлината, как тоя географ гледа едновременно замечтано, уверено и любопитно към широкия свят. Гого ми посочва как на ръба между стената и пода има малки плочици от Делфтски порцелан (Вермеер е живял в Делфт) и как на всяка от тях има различна изпипана малка картинка. Като за последно пък, аз разпознавам очертанията на Италия и Сицилия на картата на стената, обърната с изток нагоре. Жадно се оглеждам дали пък и някой друг Вермеер не е дошъл нагости, ама няма. Но вече се уморявам твърде много с тоя разказ и безбройните му линкове, затова историята приключва тук, очаквайте втора част скоро.