2. Вечер в столицата, университети, срещи и военни

След мокрите приключения сред църкви и поляни най-накрая започвам да чакам Жоро пред Белоруската гара, вечерта на първия си ден в Русия, докато дъждът бавно спира. Раницата ми много ми натежава, ама навсякъде наоколо е мокро и не мога да я оставя, накрая я подпирам на един парапет. След десетина минути - ейго, подава се, с апарат  ръка и първите

Вашият летописец се пъчи скромно.

му думи след здрависването е "Чай са тука да та снимам". Питам го какво ще правим и той вика - ами айде към хотела и после някъде да разглеждаме. Ще е по тъмно това разглеждане, тъй като Жоро идва с последните слънчеви лъчи, но какво да се прави. По пътя Жоро ми разказва за пътешествието, което той и Гого, Мими и Злати предприеха преди две седмици из френските Алпи, както и най-големите лафове от тогава, както и как се смяли, когато аз наредих Венко затова, че няма да идва в Русия (решение, в последствие променено след нечовешките усилия на мен, Ира, куп финландци и едно съмнително руско корабче). Големият лаф на пътешествието пък се появил, когато си говорили за Червения Барон, който имал 80 въздушни победи през Първата Световна война. И как след поредният уморителен военен ден, Баронът отива в кръчмата и там другите пилоти го питат как е минало днес и той въздиша тежко, под напора на убийственото си занятие и казва - "Днес свалих двама". Тогава селският пияница се провиква от дъното на кръчмата с дрезгав глас: "Браво, бароне!" и това станало големият лаф на пътешествието; аз не разбирам точно защо е толкова весело (по-точно осъзнавам, че нещата станали в една ситуация на една екскурзия с едни хора не са непременно универсални хумористични ценности) но през следващите десет дена, когато някой е за поздравления твърдо си остава да му се казва "Браво бароне." с дрезгав глас. Аз не пропускам да отбележа, че улицата, на която живея е кръстена именно на въпросния Червен Барон и че за мен е много важно всеки да знае на кого или какво е кръстена улицата му, считам това за най-елементарна обща култура.

В хотела ни гледат всичките карти и хартийки и глупости, предупреждавам ги, че другите ще идват посред нощ, но май влиза през едното ухо и излиза през другото. Дават ни някаква карта, с която трябва да си отворим; Жоро забива на вратата и пет минути се чудим какво става тука, след което си стигаме до студиото. Приятно малко студио, където аз и Гого ще спим на нещо, което е като разтегаемо походно легло, докато другите споделят двойно ложе. Тържествено давам на Жоро нагризан молив, който забрави вкъщи, като ни беше нагости преди два месеца. Той пък си вади торбата с лекарства и аз се впечатлявам, че някой друг освен моята годеница носи торба с лекарства на пътешествие. Зарязваме багажа и тръгваме към Университета, който се е избистрил като първата ни цел [другият вариант беше Паркът на Победата, но преценихме, че в мократа тъмнина няма да е много сладко там; Жоро и Теодор ще го видят в последния си ден в Москва, аз (а за съжаление, вероятно и вие, драги читатели, освен ако някои от тия двамата не се размърда да напише нещо) - ще трябва да чакате следващото ми пътуване в Русия]. Над спирка Маяковска, на която е нашия хотел - има малко площадче, за което Жоро вика, че приличало на Подгорица. Чудя се, кое в тоя огромен, прекрасен град успя да напомни на Жоро точно за най-ситната балканска столица, а то било някакви железа и люлки, каквито имало и на центъра на Черногорската столица. Спирка маяковска пък е илюстрована с фрески по тавана, разказващи чудната история на Съветските авиационно-технологични постижения, които прерастват в сцени от ежедневния живот, като игране на баскетбол от ухилени хлапета. Абе много ни е хубава спирката, не че другите са лоши де; 9 вечерта, метрото си седи на една минута и ето ни на Университета. Аз очаквам да сме на ъгъла на огромната прекрасна сграда,

Университет и Ломоносов

най-голяма от Седемте Сестри - серия от седем големи сгради в Сталинистки стил пръснати по краищата на Московския център, а то сме на ъгъла на нещо като парк и някъде много далеч се подава връхчето на въпросния Университет. Вървим поне 20 минутки до него, обсъждайки колко са странни приятелите ни и къде се крият проблемите с някои от тях и как въпреки това си ги обичаме. Междувременно, не мога да не забележа, че вървим по празни тъмни улички между дървета и пусти сгради, които изглеждат точно, ама тооочно тъй, както местата, в които родителите ни си представят, че ако се озовем посред нощ - някой ще ни пребие. Някак си не очаквах околността на тоя университет да изглежда така; може би е заради мокрото и късния час но все пак е доста неприветливо, все пак обаче няма кой да ни пребие. Най-после се подава из дърветата и постепенно го приближаваме. Ако бяхме вървели по булеварда, нямаше да се мотаме из неприятните алеи, но изненадата нямаше да е толкова пълна. Велика е тая сграда, спор няма, дори да не ми харесва особено Сталинисткия стил. Всичкте тия етажи, тая внушителност, предполагам за студентите усещането да влизат вътре е като катедралата за средновековния селянин - един огромен храм на знанието и на нещо далеч по-голямо от теб. В никой от университетите, в които съм учил не съм имал такова усещане за част от нещо по-голямо или велико по принцип. Доста добре е осветен и е отворен, но решаваме да не влизаме сега, че някой ще ни пита какви сме и няма да можем да отговорим задоволително. Все пак прави впечатление, как червената звезда на връх 240-метровото централно кулище не свети, и светлината отдолу не стига дотам. Снимаме го и тръгваме по площада, покрай сладкия, разпознаваем навсякъде по издутите бузки и кръглото лице - паметник на Ломоносов. Има хора дето спят на площада и някакъв изрод, който фучи и върти гуми на алейката между площада и булеварда. Тъкмо да си кажем "гледай го тоз, какъв нахалник" и една полицейска кола със пуснати светлини минава и го настига; докато грижливо заобикаляме сценката, московският нахалник бива чинно глобен. На път наобратно обсъждаме поредната доза наши приятели и нещата, които ни юркат да правим без да е необходимо.

Късно е, очакваме Теодор да започне да праща смс-и за пристигането си всеки момент, та ни остава време само за кратка спирка на Червения Площад. Измъкваме се от спирка Охотнъй Ряд и аз се чудя откъде идва думата охота на български, при положение, че на руски значи лов, толкоз ли голям кеф е да се ловуват неща? Ето го историческият музей в сладката си винено-червена сградичка с един доста грозен паметник на Жуков (върху който ще излеем цяла доза заслужен хейт още утре сутринта, потрайте малко). Промъкваме се покрай него и ето ни на огромния, прекрасен и, за съжаление, ужасно разочароващ ни - Червен Площад. Ама как тъй разочароващ, ще запитат тези от вас, които са били там и знаят колко е вълшебно това място. Ами тъй, оказва се, че по време на пътешествието ни, целият огромен площад с изключение само на тясна пътечка покрай най-източната му страна и ГУМ-а е заграден и напълнен с огромни сцени, грозни трибуни, седалки, огради, заграждения, охранители. Международен военно-музикален фестивал "Спаская Башня" гласят табелките и има снимки на разни хорове от Израел, Словения, Италия и две-три други страни. Ах, колко мразя военни и единственото, което мразя повече от военните е - въпросните да ме занимават с глупости и да ми пречат на туризма. След като повтарям последното на Жоро към пет пъти, той отбелязва, че май не съм особено гигантски любител на военните, както и че май съм в особено мразителско настроение днес; може и да е заради дъжда, но по-вероятно, защото някакъв малоумен фестивал ми отне възможността да преживея както трябва един от най-чудесните площади на света. Ех, нищо, ще има още ходения в Москва, то е очевидно. Промъкваме се покрай оградите и покрай паметника на Минин и Пожарски и карам Жоро, който тъкмо се е похвалил, че много обича да разпитва някакви неща на руски - да попита полицаят дето пази стреоежите и скелетата - откъде ще се влиза за Мавзолея на Ленин утре, че поне да си знаем как да подходим. В това време ги гледам тия двамата (на паметника), каква хубава, дори бих казал класическа скулптура. И колко са мънички и как въпреки това паметничето успява да им отдаде честта, която залсужават. Минин и Пожарски са вдигнали народно възстание, изгонило поляците и другие агресори в началото

Васко Тортата

на 17 век, установило Романовите на власт и приключило "Смутното Време", както последният период е останал в историята. Тая история ще се попълва в вметки и по-нататък, няма страшно. Зад тях пък е сладурестата църква Василий Блажени с безбройните си пъстри куполчета, прилича на торта. Освен че е особено красива и натрюфена, тая църква е една мистерия - вдигната е по времето на Иван Грозни и...няма еквивалент другаде в Русия; направили са я от нищото по тоя начин и после не са направили друга като нея, чак до 19-ти век, което вече не се брои. Никой не знае от какво са се повлияли създателите и, освен че по средата има палаткова куличка, като в Коломненское. Някога цветовете били по-нормални, само червено, бяло и златно, но в един момент решили да я пребоядисат в тоя особено-пъстър тортест вид.

Жоро иска да иде до мястото, дето застреляха Борис Немцов неотдавна, на Големия Москворецки мост, започващ точно под Васко-Тортата. Ръси лафове за "Мръсници", "изроди", "моя човек", не очаквах, че Жоро е имал толкова силни чувства към покойника. Особено го е шокирало, как човека си вървял сам, съвсем спокойно по ейтоя мост една вечер и бам-бам, няма го, на самия Червен Площад, до Кремъла, на пъпа на една държава дето иска уж да минава за развита и нормална. Има доста цветя, както и разни баби, които продават цветя и свещи ако искаш да оставиш. От време на време ги махали, ама не прекалявали, щото явно си има хора в тоя град дето си го обичат, а както се вижда и поклонници от чужбина идват. Междувременно Теодор праща смс-ите си, че е закъснял малко, но все пак идва и става време да си ходим към хотела да го срещаме. По пътя аз пак мрънкам от военните и гадния им фестивал, а Жоро мрънка нещо от Никита Михалков - не съм записал за какво обаче. Точно преди влизането в метрото се натъкваме на интересна сценка. Двама души облечени като Маша и Мечока вървят към Кремъла. Някакви туристи решават, че о, това е огромна плюшена мечка, в Русия, не може да не се снимаме с мечката и тръгват да спират Мечока. Той им обяснява, че е човек на работа, който бърза занякъде и те му пречат; те са шокирани, че как може тъй, Руската Мечка не ще да се снима с тях и се стига до викове, бутания и почти до бой. Накрая май Мечокът кандиса и се щракнаха заедно.

Нещо ми е гладно, че така и не ядох, но пирожките в метрото и по Тверская изглеждат отвратително в тоя час на денонощието. В асансьора на хотела се натъкваме на момче и момиче, които носят пица - разпитваме ги отде са я взели и те ни казват заведение наблизко, ама знам, че влезем ли веднъж в тая стая, повече наникъде няма да мръднем. Междувременно се е оказало и че има работа да работя и няма да спя много тая нощ, но какво да правим, пускам компютъра и се захващам. Одрямваме се. В един момент Теодор ми праща смси, че е долу и никой не е чувал за неговото пристигане. Слизам, както съм си гол да го подбера от не-особено приятелския тип долу. Първите му думи в стаята са "Много мразя кенгура и соц", но сме твърде уморени за да питаме или запишем обяснението. Следва история как взел две симкарти от първата му попаднала будка на Мегафон на Павелецката гара и как нямало никакви проблеми и премеждия с това. Симкартите са една за нас и една за Специалния Венко, който иска да има своя симкарта и ни надува главата през 10 минути да си правим срещи с оператори и да подписваме договори и всичко, само за да не вземе да остане пет минути без връзка с Любимата. Не пропускаме да отбележим безкрайното Венково циклене и обясняване и занимаване, по въпрос, който явно е отнел пет минути на нашия Министър на Телекомуникацията и Теодор задава поне пет въпроса (оказали се така характерни за цялото пътешествие) започващи с "Аве защо Венко..." преди дружески да му пожелае какво да си похапне. После разказва, че продавача на симкарти асоциирал България с Ванга и му разказвал за някаква руска Ванга, вероятно една Джуна дето имаше. Хората се оправят и си лягат, а аз продължавам да работя в някакъв полусън. Уж трябва да чакам Гого, който трябва да дойде към 2, но в 3 още няма вест от него и едва на сутринта ще видя русата му мутра вилнееща из стаята.