1. Как започва всичко, църкви в дъжда

Всичко започва една петъчна сутрин, в която трябва да тръгвам безумно рано от вкъщи; толкова рано, че въобще не си лягам. Нямам представа как успявам да си напъхам в раницата всичкия багаж освен ненужните ми засега яке и горница, но някак си става; след тая нощ обаче това постижение не успява да се повтори до края на пътешествието. Бързане, смяна на влакове и ето вече се возя към Хамбург. Решавам, за да не заспя, да отговоря на всички хора дето са ми писали по разните чатове и мейли, ама някак просто не върви. А вън се опнала една лека мъглица, през която първите лъчи на изгрева едвам прокарват своя път, всичко изглежда супер-магическо, мъгла на слоеве през която току се показват и скриват разни дръвчета. Толкова е хубаво, че чак ме унася...

Как ги правя тия снимки само, а?

Перколет

Пак гара, пак смяна, после летище и чакане. Опитвам да чета в Уикипедия за съветските лидери и важни хора, защото неминуемо ще изскочат въпроси като "Кой, аджеба, е тоз Куйбишев, на когото е бил кръстен тоя хубав град?" и аз, освен водач, минавам и за експерт по история (освен на българска, за нея си имаме бай ни Венко). По-нататък въпросът наистина може би изскача или пък аз проявявам просветителска инициатива - спомените са мътни, защото иде реч за един друг момент в който всички копнеят за сън. Ще ви дам обаче един съвет - когато ви се спи, не четете биографии на съветски политици - има на света твърде малко четива, които са по-скучни от живота на Константин Черненко. Клюмам с глава и чакам тези Еър-Балтик да се размърдат най-накрая.  Само едно нещо успява да ме събуди в момента и то е малък, остричък самолет с перки! Само веднъж съм летял на самолет с перки и съм много развълнуван, че това ще се случи пак - естествено пак ще проспя по-голямата част от пътя, но това няма значение - мъничкият Бомбардир кю400 ме чака да му се зарадвам. Настанявам се вътре и се хваля на Теодор и той ми завижда. 

Самолетчето май лети по-ниско отколкото другите или просто набира височина по-бавно. Чакам да видя Борнхолм, но нещо май съм от грешната страна, дочитам статията за Октомврийската Революция и се отдавам на съня. Събуждам се и гледам под себе си брега на Рижкия залив; дори разпознавам плажа на Юрмала, където ходих в един ветровит юнски ден преди девет години. Толкова отдавна ли бях в Латвия? За пръв път - да, после бях пак преди пет години, и ето ме сега за трети път, макар и само за час. Рижкото летище е много приветливо и като един хъб на Еър Балтик е пълно с тия сладури с перките. Има и най-лесния за пускане интернет на света, без съгласявания с условия, акаунти и прочее глупости. А на полета ми има жена, която обяснява на някого по телефона, че от днес нататъка ще спи в метрото, защото тя повече никога няма да го пусне вкъщи и даже му казва някакви московски спирки, на които духало по-малко - ако някой го интересува тая практична информация - според произволната руска леля, на Октябърская няма никакво течение.

Очаквам пак Бомбардир, но този път съм на дебел бузест Еърбъс. Акълът ми не сварва да побере как аз съм на едно и също място (19Ф) и в двата самолета, при положение, че те са съвсем различни и единият е с три реда седалки, а другия с два, но докато се мъдря над тоя въпрос с огромен интелектуален потенциал и практическо значение, заспивам дълбоко. 

Ах, колко е хубаво да се събудиш и първата ти гледка да е Волга! Вероятно някъде съвсем в началото и, защото е тясна и все пак далеч по-широка от другите реки и блести през някакви облаци. После се зареждат куп дребни езера. Пейзажът на Русия е различен от този, с който съм свикнал, всичко е по-нашироко, по-нарядко, по-губещо се в простора, по-близко до безкрая. Накрая се зареждат панелките на градчетата край Москва и неусетно сме на земята на Шереметиево. В забързаността за автобус до терминала, ориентиране и граничен контрол обаче се губи тържествеността на пристигането ми; Самолетите са ни дали един прекрасен начин за пътуване по света, но когато се возиш до някое място много часове във влак, кола или автобус очакването се натрупва, разстоянията биват осъзнати и мястото придобива особения чар на Края на Пътя, нещо което самолетното пътуване просто не може да даде. Ама кой ти има време в нашия забързан век за 27-часови влакове? Спойлър-алърт, познайте кой ще се вози на един такъв след седмица.

Гледат ми паспорта и визата точно десет секунди и съм готов, на средата на огромното летище. Тръгвам по табелките за влака, че уж е след 15 минути. Летище Шереметиево е приятно и модерно, но малко прилича на западащ варненски мол - навсякъде има празни магазини и някакви пространства, които не си сигурен в ремонт ли са или просто никой няма нужда от тях. А може това да е само моя терминал, знам ли. Намирам си един много мил банкомат, който дори се инетресува дали искам банкнотите на едро, средно или дребно и пет минутки преди да тръгне яркочервеното влакче съм вътре.

Ето сега е моят първи поглед към Русия. Товарни терминали, горички, градчета, канали, жп-линии, тролеи, хора които ходят забързано нанякъде, тръби като във филма "Бразил", товарни вагони, пътнически влакове, порутени гарички, представителни гарички, хора които си правят пикник край жп-линията, хора които ходят по нужда край жп-линията, човек облечен като таралеж, който чака на пешеходен прелез и един мост на който има графит 1941-1944 СПАСИБА! Не съм се возил май в живота си на половинчасов влак, от който да видя толкова интересни неща. Междувременно слънчевото време се е смръщило и когато пристигам на Белоруската гара пере здрав дъжд. Нищо, аз отивам надалеч, има още половин час да се спре. Часът е четири следобед и имам около четири часа до срещата си с Жоро. Смятам да ги употребя в разглеждането на някои от по-отдалечените забележителности, и тъй като църквите през следващите три дена ще ни дойдат в повече, народът едва ли утре ще иска да ходи до отдалечени църкви и манастири, затова днес започвам с Коломенское, алтруист съм си аз. Хайде да го видим това прословуто метро - всеки един от роднините и познатите ми, който е ходил в Москва казва, че това е най-хубавото метро на света. Билет по-евтин от навсякъде извън бившия СССР, огромен ескалатор, който те води в земните недра и влак на всяка минута, ама наистина на всяка минута, чак не ти остава време да поседнеш или да разгледаш доста хубавите спирки, всяка със свой уникален стил. Няма тълпи и блъскане, а е петък късен следобед, лесно ориентиране между спирките и чудесна мрежа, която е на път да стане още по-чудесна като направят втората пръстенова линия, която в момента е в строеж. Няма място за скептицизъм тука, това е най-красивото, интересно и удобно метро на света и това е положението! Нещо повече, когато съм си мислил какъв би бил идеалният градски транспорт за хипотетичен огромен град, най-доброто което може да хрумне на въображението ми напомня много на изпълнението на московското метро.

Тук се заврях.

Изпълнен с възхищение изпълзявам на Коломенская и тръгвам да си търся парка и църквите. Само че, дъждът не е спрял, а с непромокаемото яке ми е много горещо; мокър отвън и отъвтре излизам от грешния мокър изход и вървя двайсет мокри минути докато стигам мокър подлез, който ме вади в мокрия парк. Докато съм в подлеза си мисля, кацнах преди час и малко в тая държава и вече успях да се завра толкова в нищото, че около мен да има абсурден яркооранжев подлез. Въздишам тежко на съдбата си и вървя под дъжда, надявайки се поне другите дни да не са такива и стигам по алейките до портата на комплекса. Коломенское е бивше село, сега парк в Москва, където е било нещо като древна резиденция на старите московски царе и където, през 1532 година са вдигнали една революционна църква по случай рождението на едно сладко бебче - престолонаследник на Русия, което в последстиве ще порасне, ще убие сина си с жезъл и ще стане известно като Иван Грозни. А революционното на тая църква е, че дотогава, всички каменни църкви в Русия са следвали византийската традиция и са приличали на тия по Балканите, докато изведнъж им хрумнало точно тук, да направят покрив като висока бяла палатка. Идеята взели от дървените църкви на севера, където покривчетата били остри, за да пада снега вместо да се натрупва. А промяната в стиловете донесена от тая църква (и продължена от Василий Блажени, който ще видя по-скоро, отколкото очаквам) е толкова голяма, че е нещо като руския отговор на прехода от ниски и сбити романски сгради с дебели стени, към високите кули на готиката на запад. Преди да стигна дотам обаче има още една църква, доста по-новичката Казанска Катедрала от 17 век, пълна догоре с хора за служба. Още един портал, с остра кула и бялата църква на Христовото Възнесение се появява пред мен, не в пълния блясък на белия си цвят, а в особения чар, който чудесните сгради имат дори когато са мокри и насред кално поле. А отзад нея е реката, над която се видгат изпарения. Докато съм вървял под дърветата дъждът неусетно е намалял и сега почти го няма, намръщените облаци и редките капки обаче още се гонят по небето и ми пречат да направя една свястна снимка; смартфоните никак не се справят добре с правенето на снимки докато ти е мокър екрана. Църквата обаче наистина е величествена и стърчи много по-нависоко, отколкото изглежда на снимки. Част от тоя ефект е постигнат с етажи, истинската църква почва след едно огромно стълбище и тераса. Първо обаче отивам да гледам реката, край която се е спрял екип на ОРТ и вади камерите да снима нещо. Има нещо много хубаво в гледката на река и гора след дъжд, ама не съм във философското настроение необходимо, за да напипам какво е; забързвам към църквата, преди телевизионните хора да са решили да интервюират малкото туристи наоколо и да попаднат на моя съмнителен руски.

Тоз не знам отде се взе.

Билет от будка, за всяка църква от комплекса - по отделно. Аз обаче другите не ги искам, има един сладък Свети Георги с камбанария, малко по-млад от главната църква, но не смятам, че вътрешността му ще ме впечатли достатъчно.

Таван и полюлей

Жената на входа ми къса билетчето и се възнасям по стълбата към църквата на Възнесението. Вътрешността е поразително малка, едвам има място да се завъртиш. Обичаен Православен интериор - семпъл позлатен олтар с икони, табелка с историята на църквата и баба на стол, която те кара да се чувстваш леко неудобно, че не изпадаш в религиозен възторг. И полюлей от топки и свещи, под острия купол, чиито стени се подпират една друга с тънки железни пръчки.

На излизане от комплекса се чудя защо навсякъде се продава "настоящий хот-дог" и защо аз не си взимам, като ми е толкова гладно. Има и едни пана, разказващи за други древни църкви из Русия, част от които ще видим през следващите дни. Отивам обратно към метрото и следващата си спирка - Новодевическия манастир. Спирка "Спортивная" обаче е в ремонт и единият изход е затворен; докато обикалям по по-далечния път дъждът започва отново. Стигам до манастира тъкмо преди да затвори и се примолвам на жената на входа да ме пусне да поразгледам малко; тя се съгласява, само че църквите вече са затворени и аз просто притърчавам през градинките и горичките покрай тях. Хубав е манастирът, и боядисан в интересен червен цвят, пълен със златни кубенца навсякъде. Но с дъжда, ремонта на  голямата кула и бързането през градинки между затворени църквоци не успява да ме впечатли колкото повечето други, които ще видим. А и, за разлика от Коломенское, този манастир е наистина в града, чуват се колите, прекалено е лудо, няма мир и спокойствие тук. Ако някога тръгнете да основавате манастир, да знаете че между булевардите между стадиона и реката в огромен град не е идеално място за него. До манастира има езерце, на чийто бряг човек храни голямо ято патки. Зад него пък е гробище, в което са погребани много важни хора, но аз традиционно не обичам гробищата затова не се засилвам натам.

На връщане към метрото някаква жена ме спира да ме пита как се казва булеварда. Аз обаче тъкмо си гледам картата и и отговарям веднага, все едно аз тоя град го познавам като петте си пръста, истински москвич! Точно до спирката пък има Била и влизам да видя как стоят нещата в руските магазини и да запълня малко обаждащото се шкембе. Взимам си някаква чеснова питка (да му мислят другите в хотела тая вечер), мляко и компот; докато съм вътре обаче дъждът е станал ужасен порой и чакам във входа на магазина, заедно с група хора, които се запознават, говорят си и се смеят, все едно са във влаково купе в България. Става време обаче да посрещам Жоро, тъй че се измъквам и отивам към спирката.