8. Градчето на езерото, разходка сред природата

Возим се петимата в колата на север. Следващото градче по пътя ни е Переславл Залески, но до там има още 40 километра. Гого ги използува да ни разкаже историята за своя случаен познат в Париж, който на пръв поглед изглеждал съвсем нормален човек, докато първо не почнал да пуска под секрет историите как всъщност вярвал в духове и второ Гого не осъзнал че той прилича на Фред Флинтстоун и дори си има млад нисък русоляв приятел. Накрая завършва с коронната история как брата на Гого му бил нагости и вървели те по Шанзелизе и срещнали Фред; той попитал Гого дали случайно не му се намира пила, щото на, тъкмо бил тръгнал той да търси ама в пусти Париж една пила няма, само някакви бутици. Нашият естествено нямал, кой вобще си носи пила със себе си докато върви по улицата, и онзи казал "Ех, язък" и се пренасочил да попита брата на Гого същото нещо, сякаш той пък ще си носи със себе си на почивка. След което, независимо или съврзано със същата история, Жоро пуска лафа колко посредствено име е "Пламен" и всички се съгласяват, само аз тайно го харесвам, ама то като съм седнал отзад по средата и усещам двустранната атака на пладнешкото потене, всичко дето отнася мислите ми надалеч от тая кола ми харесва.

Църквата на Спасителя от XII век

Гого хвърля клон по Жоро

Пристигаме в Переславл и народът почва да дава едва забележими сигнали, че е гладен (изразяващи се в крещене АЙ ДА ЯДЕМ ТУКА ВЕ) и аз обещавам да взема това под внимание, нали съм фюрер (идва от Райзефюрер, което е пътеводител и по-рядко - гид, а не, вобще не - от фюрера, дори не ги карам да казват "Хайл Вихрен" много често). На излизане от колата, докато чакаме да пресечем улицата към старата църквичка, Венко ни разправя какво са правили те с Ира на 37мия етаж в Бангкок; историята обаче не е за ушите на по-младите ни читатели, както и на по-възрастните и тия по средата; само шоковите вълни от нея се разнасят из групата и отделни хора идват да ме подпитат "ама той вярно ли тъкмо го каза това". Междувременно сме стигнали по пътечка от бетонни плочи до старата църква на Спасителя, една от най-старите в Русия, датираща от 12 век. През онзи период, Залесието - което е равнинна област без много гори отвъд голямата гора северно от Москва, става доста популярен регион за заселване на русите, понеже на юг от голямата гора постоянно минавали някакви хора да ги тормозят, а тук било кротко и приятно. Принц Юри Долгорукий основава града като евентуална бъдеща столица на Залесието, каквато той никога не става, но все пак е от важните му центрове и от това време датира и тази стара църквичка. Тя обаче се оказва затворена, но след сутринта, която сме имали и следобеда, който ще имаме това, че няма да видим тази църква отвътре не тормози никого. Пред нея група китайци слуша гида си, но като цяло това изглежда като най-малко посещаваният от туристи град в целия Златен Пръстен.

Старият град изглежда като приятна зелена площ, в която току стърчат леко посрутени старинни къщички, цялото обркъжено с дига. Решаваме да се изкачим на дигата, докато Венко разправя как имал мокър сън в хостел, а аз се опитвам да му обясня, че твърде често на пътешествия му се случват неща, които ако се случат на мен ще е много сериозен проблем - примерно банкомат да ти глътне кредитната карта, да се заключиш по гащи на балкон, да си изтървеш самолета, да имаш мокър сън в хостел и прочее проблеми, случващи се предимно на пътуващия Венко. От Дигата има много приятна гледка към заобикалящата ни пасторална идилия и тръгваме по нея. Искаме обаче да отидем до езерото наблизко и пътеката водеща приблизително в онази посока е долу край реката, затова следва внимателно слизане по дигата от задната и страна. Тук жужат водни кончета, квакат жаби, огромни гъби висят от дърветата, природата си експлодира в шумове и форми а ние сме на кална пътечка заобикаляща крайречни мочурищенца. Всички са в чудесно настроение и викат, въобще прави ми впечатление, че природата се отразява добре на другарите ми. Гого хваща един голям счупен клон и тръгва да го мята върху Жоро, докато ние се смеем.

Повеждам групата по пътечката и пръв се сблъсквам с разните папрати, коприва и други високи треви, току препречващи малката пътечка; чувствам се като истински естествоизпитател, проправящ си път през непознати земи. А в Русия всичко е голямо, папратите са огромни, копривата е по-едра от нормалното, дори тая мизерна рекичка, дето не и знам името ми изглежда по-широка от Камчия.

Скоро пътечката свършва и излизаме до една пъстра църква и на нормално пътче между къщичките, водещо към езерото - познава се, по отиващите натам хора с плажни чанти.По пътя Гого се спира да

Традиционната къщурка на Гого

Вашият летописец и Венковият пръст на фона на Плешчевото езеро

снима някаква дървена къщурка, която смята за особено старинна и традиционна, после да погали и подхване едни игриви малки черни котета. Като стигаме до езерото и вдигнатата на брега му розова барокова църквичка, групата вече се е разделила - аз съм с Венко и Теодор и им разказвам как заради  размириците в Москва в края на 17-ти век, царският син е бил изпратен тук, съответно на това езеро, когато е бил още малко Пешенце, малкият Петър Велики си играл с лодките на рибарите, тук си направил малка лодка за разходки и тук се запалил интересът му по корабите, който в последствие го накарал да прочете много неща и да стигне до извода, че на една държава в това модерно време и трябва флота. Езерото с такова голямо влияние върху руската история се нарича Плешчево и водите му са бистри и пълни с живот. В далечината се вижда другия бряг на кръглото езерце, също толкова горист и приятен. Наоколо рибари ловят риба, голи дечица се мятат във водата от бетонен блок, вобще мястото създава впечатление за едно друго време. Двамата Георгиевци са се замотали някъде с фотоапарата и идват тъкмо за края на историята и трябва да я разказвам пак. Никой не проявява интерес към църквата, някои са преситени на църкви (по броенето на Жоро, ще е разгледал 16 накрая на днешния ден), а други не обичат руския барок. На връщане към градеца си говорим за коли, шофиране, шофьорски умения и плановете ни кой как и накъде ще се маха от предстоящата сватба на Гого (който междувременно смята, че трябва да направи още 50 снимки на същата къща от пътя насам). Точно преди колата Жоро ме привиква да ме запита "Нормалните хора говорят ли си такива работи?" относно венковите излияния от по-рано (и по-късно и вобще всичко което ще чуем от него), аз го питам дали някой от нас вобще може да мине за нормален и му казвам  да свиква и да се забавлява и той кима съгласен.

Гого шибва колата с пръчка и всички много му се карат, защото ако има нещо, което Теодор мрази повече и от кенгура, столици, телефони записани с нули, стълби, соц и прочее, то това е някой да счупи по невнимание колата дето той е наел, чрез шибване с пръчка. Гого слуша примирено докато се возим още 500 метра нататък, за да спрем в по-новия център на града,отатък реката, където някой е мернал ресторантче. До колата има някаква разлята гадост, в която внимателно избягвам да стъпя по пътя си към едно магазинче, където питам за картички. Такива там нещо не се намират (и може би  това не е учудващо, защото това е магазин за домашни любимци). Преди да седнем да похапнем обаче, трябва да си направим станалата вече традиционна (въпреки, че е едва третата за пътешествието) снимка с Ленин на площада. Този е по-мъничък от повечето, почти човешки размер, и по-грубоват някак си. Отиваме в заведението, и сядаме под приятен навес отвън. Менюто не е много разнообразно и всички ядат някаква вариация на местния бургер, освен Гого, който смята, че на пътешествие трябва да се яде задължително и само местни традиционни специалитети и кара лелите в переславълската бургерджийница да правят някакъв борш за пръв път от царско време насам. Докато кулинарният ни експериментатор си чака борша, еротичният ни такъв пуска поредната история, която бих нарекъл "креватна", ако в нея вобще някога участваха кревати, те обаче май са рядкост в летящия любовен цирк на Венко. Тук в този момент запитвам всички съгласни ли са с това тия неща да бъдат записвани в летописа на пътешествието, и при получаването на съгласието им решавам, че пътеписът ще е в разбъркан ред и това ще е първата му част. Но вече си изяждаме бургерите, изпиваме си морса (масово достъпна плодова течност от която сме изпили всеки по десетина литра вече, а още не знаем какво точно представлява) и е време да ходим нататък, но, разбира се, не и преди летописецът да стъпи в гадостта до колата и всички да го чакат да се бърше на трева. Переславл се гордее и  с един куп абсурдни музеи, най-важният от които е музея на ютиите, обаче този следобеден обяд дойде малко в повече на времето ни и не ни остава такова за тия прословути ютии.