3. Събуждане, мавзолеят на човека с малките уши

Събуждам се от крясъци наоколо ми, няколко минути преди навития си часовник. Гого, който в три часа снощи не се беше

Прогноза за времето

появил още на това пътешествие ме посреща с "Какво става, гуру Гобинд Синг, поспа ли си?". Гого напоследък е придобил навика да си говори с мен на "гуру", понякога добавяйки и имената на последния Сикхски представител на вида; по същия начин, Гого и Жоро си говорят на "майко", без да дават обяснение за внезапно появилата се рдонинска връзка помежду им. Невероятно много ми се спи, а е едва втория ден на пътешествието; все пак се очаква да поведа хората на разходка из Москва, затова с мъка се надигам и откривам, че всички всъщност са по-ранобудни от мен, дори телевизорът в малката стаичка вече е пуснат. Гого разказва как той тъкмо идвал снощи към хотела, когато срещнал някакви мили и гостоприемни московчани, които рекли - "Хайде на бар с нас" и той си рекъл - "Че защо не!" и отишъл, после и на друг бар и така дошъл при нас преди два-три часа. Всички изглеждат изключително бодри, докато аз флегматично си мия зъбите и надявам одежди. Правим и един дежурен въргал в леглото, закъде сме без малко диво размазване, като не сме се виждали от месеци. Следва сравняване на паспортите и визите; на всички ни искаха снимка за издаване на руска виза, но само двама имат снимка на визата; спекулираме, че е доста вероятно другите две снимки да са обрамчени на бюрото на Путин. Голям майтап настава, когато започва прогнозата за времето по телевизията и откриваме, че докато навсякъде прогнозите за времето се разказват от млади девойки, то в Русия е мустакат чичо с глас все едно току що е ударил две сутрешни водки. Все пак най-накрая съм готов и се разделяме с "руския Минчо Празников" и излизаме навън в дъждовната утрин.

Картини по стените

Времето днес е от онези особено неприятни екземпляри, когато едновременно вали

Водачи

дъжд и духа вятър и човек се нуждае от яке и заедно с това в твърде топло, за да му е приятно с такова тежко облекло. Резултатът е, че всичките сме с есенно или зимно яке върху тениска. Докато пълзим по Тверская към Червения площад дъждът временно намалява, та успяваме да се възхитим на грандиозните сгради, с които Сталин и ранния соц са удостоили една от главните улици навлизащи в центъра на Москва. Освен стилът, правят ни впечатление и още две неща - едното е, че насам-натам из града има огромни репродукции на известни руски картини, обичайно заедно с информация, каква е тая картина, но понякога и без; някой май е взел присърце мисията да докосне обикновените хора до изобразителното изкуство. Другото забележително е, че в почти всяка сграда по тая улица се е случило някога нещо с участието на Ленин и въпросното събитие винаги е увековечено с релефна паметна плоча, дори когато Ленин просто е "стъпил" там. С един особено ввеличествен Ленин решавам да се снимам, заемайки същата поза - той е водач на Революцията, а аз...на екскурзията, почти същото. Междувременно осъзнавам, че моят другар за снимка е залепен на много внушителна сграда; поглеждам картата и осъзнавам, че това е кметството на Москва и доста и отива, два реда бели колони на червена фасада със златен градски герб на върха. В това време Жоро се оплита в някакви найлони, които нарича дъждобран; вятърът обаче ги повдига така, че прилича на голям летящ чувал, закачен на прът.

Човек в чувал

С пристигането ни на Манежния площад се оказва, че дъждът вече почти е спрял и от Жоровите найлони съвсем няма нужда, той обаче упорито си остава с тях. Имаме около половин час докато отвори мавзолея на Ленин и се обсъжда евентуално ядене, просто тука няма такова, което да се набива на очи, пък и с всичките тия заграждения по целия Червен площад не се обикаля лесно да се търси. Междувременно обаче забелязваме, че опашката за мавзолея на Ленин се проточва като дълга змия свързваща двата площада и расте с всяка минута, та решаваме първо да се наредим там. Това е първата и, както ще се окаже - последната опашка, на която ще чакаме за цялото пътешествие и то за да видим един труп. Весело е на опашката - Теодор хейти Русия и наличието на контрол, Жоро хейти дъжда и дъждобраните, аз мразя култа към личността и култа към смъртта, чиято пресечна точка сме се наредили да видим, всички мразят опашките, военните, мокротията, китайските лелки (които някакси от зад нас се озовават пред нас) и въобще каквото ни видят очите. Отбелязвам си наум да знам колко вредни са опашките за групи хора (особено групи съдържащи Теодор). Най-хубавото на тая опашка е, че всъщност се точи много бързо - преминаваме през контрола на багажа десет минути след като мавзолеят отваря. Има известни притеснения (подкладени от

Йоско с цветята

Венко, който е бил тука някога), че няма да ни пуснат с раници и фотоапарати, но те се оказват напълно неоснователни. Първо се минава край стената на Кремъла, където са погребани редица важни съветски хора (всеки, който се сещате, освен Хрушчов, който е низвергнат в Новодевичи, понеже никой не го обича). Надавам възгласа "Хайде на гробовете" с пресилено въодушевление и се впускам в кратки разказчета с по две-три думи относно кой кой е от чичоците, чиито табелки подминаваме. Те обаче са толкова много и в очевидно разбъркан ред, набиват се на очи Куйбишев, Каменев (обвинен във фашистка конспирация, но оставен тук), Гагарин, Надежда Крупская (една от общо пет жени в над сто гроба тук, та къде е прочутото равенство между половете в социалистическия свят?), Жуков, както и редица международни членове на Коминтерна като МакМанъс и Хейууд. Следват индивидуалните гробове с паметници и пластмасови карамфили на Сталин (единственият паметник на Сталин останал в Русия извън паркове със стари паметници), Брежнев (о, какви вежди), Дзержински, Свредлов (който изглежда като интелектуалец сред другите), Суслов (тоя съсел е дърпал конците на късния съюз все в посока обратно към Сталин), Андропов (Брр, убиеца на Пражката пролет) Черненко (с най-скучния живот на света, не слагам линкче защото ме е грижа за здравето ви), Ворошилов, дебелия Жданов, Фрунзе (победителят в Гражданската война в Азия), Калинин и още една-две мишки, дето не ги помня. Единствено Сталин има живи цветя на плочата си, другите са с изкуствени. Китайците обаче го намират за особено интересен, човек не може да се вреди да го снима, докато пред другите въобще не се спират, наследството на Мао е силно май. Общо взето, човек може да се мотае колкото си иска тук, обаче потокът от хора все пак дърпа напред...и ето ни, неусетно пред самия мавзолей. Под зорките очи на пазачите се правят няколко снимки, а аз замлъквам с приказките си за култове; все пак независимо дали одобряваме делата

Влизаме при Ленин

на човека и наличието на абсурдна сграда съхраняваща мъртвец на централен площад в един от най-хубавите градове на света, сега влизаме в гробница и ми е безкрайно интересно. Вътре е тъмно и стъпалата са хлъзгавки, за малко да падна на два пъти. Единствено Ленин е осветен, полегнал спокойно насред стъкления си саркофаг. Обикаля се от три страни, но като цяло не можеш да се спираш почти никак, винаги има кой да те побутне нататъка; снимките естествено са напълно забранени. Единственото, което успявам да си помисля, докато минавам около тялото е "О, колко малки уши има!". Всъщност и самият той ми изглежда малък, но ушите са просто толкова ситни, с такива малки дупки и...се оказвам пак навън. Това беше моето бегло докосване до Лениновия труп. Усещам, че и другите са леко разочаровани, Жоро пък повдига въпроса за една позабравена теория на конспирациите от време оно, в която се чудим дали това тяло дето видяхме, не е всъщност восъчна фигура. Хората, дето са виждали и други мумифицирани тела на показ (Боже, какво време е било) казват, че примерно нашичкият си Георги Димитров изглеждал дърт, болен и супер-трупясал, докато Ленин е един такъв лъскав, стегнат, младеещ, изпипан и светъл, въобще не изглежда като тяло на човек дето е умрял след много мъки и хронични болести.

Видяхме Ленин и, както обикновено е време да напълним стомасите. На раздяла с мавзолея се чудя защо са избрали стъпаловидна пирамида за формата му, заедно с всички символи, които тя носи. Нямам отговор на тоя въпрос, както и на зачестяващите въпроси къде и какво да се яде. Мотаенето и нерешителността ме изнервят, затова обявявам пред входа на ГУМ-а половинчасова пауза, в която всеки да намери каквото иска да яде и ще се срещнем пак тук. Всъщност аз съм подъл, защото вече съм си избрал ядене от една от будките на предстоящия фестивал, разпръснати навсякъде наоколо (освен там където има сцени, трибуни, или пък сгради съхраняващи труп). Георгиевците влизат в ГУМ-а да търсят храна, но Теодор е надушил, че имам нещо предвид и се нарежда заедно с мен да си купува блин, което на картинката разтълкуваме като палачинка, пълнена с каквото ти душа иска. Моята е с месце и картофки и съм много доволен, въобще сред руските специалитети палачинките ми се

Тату, а?

струват най-хубавите; след малко всички са се оправили с нещо и тръгваме да обикаляме през Казанската Катедрала, покрай Историческия музей и от северозападната страна на Кремъла, защото там му е входа. На раздяла с Червения Площад обаче забелязваме, че на безбройните будки насам натам, с огромни букви пише "Международен военно-музикален фестивал Спаская Башня" на руски и "International Military Tattoo Spasskaya Tower" на английски. Не знам от що за заблуден онлайн-преводач се е взела тая татуировка, но намирам за особено смешен факта, че това нещо го пише на поне 50 будки навсякъде из площада. Хейтърското настроение се е завърнало и Жоро не подминава ужасния паметник на Жуков пред музея току така. "Гледай, кой застава така на кон!" - казва той и е прав, това е много гаден паметник, където нито чертите на човека си личат, нито позата му - или пък тая на коня - е естествена. Традициите на паметникостроенето по тия места са стари и добри, при положение, че тая Държава (и предната на нейното място, че и по-предната) е издигала толкова чудесни паметници насам-натам, точно така изглеждащия Жуков да стърчи на Манежния площад е доста жалко; не стига че победителят от войната е погребан в стената без статуя, ами и това.

Вървим през доста приятната Александровска градина, разположена в някогашния ров около Кремъла. Става дума, че е едва ли съм любимият човек на съпругите и приятелките на другарите ми, защото току заграбвам мъжете от семейния им уют и ги замъквам накрай света за дни, че и седмици. Никой не го отрича, само Теодор ми обяснява, че това че се навива на моя мизерен акъл е негов си проблем, за който той си носи отговорност и жена му не би трябвало да мрази други хора, все едно картинката се подобрява от това. Но няма какво да се прави, с лидерството идват и разни бремета и един истински водач трябва да си ги носи без да превива гръб или да мрънка. Все пак, мили дами, ако някоя от вас е стигнала дотук в четенето на нашите приключения - извинявайте!