11. Градът на народния герой

Караме в нощта от Ярославл към Кострома. Аз си работя кротко от Венковия компютър от задната седалка, пускането всеки път е голямо чудо, щото има три пароли за компютъра и уиндоуса от Венко и една за интернета от Теодор. Спират ни полицаи в нощта, но просто така, без да правим нещо нередно. Теодор е много учтив с полицаите, когато те не го дразнят.

Композиция от Гого

Навлизаме в Кострома, но аз унесен в работата не се усещам. Остава ми още над един час да свърша, нещо не си разпределих добре графика днес, ама в ден в който видях четири прекрасни града едва ли заслужавам тая самокритика. Тъкмо си мисля, как трябва да почна да навигирам и да упътвам другарите си към хотела и вече сме на моста на Волга и секунди след това Теодор паркира колата на паркинга пред хотел Волга; все по-малко нужда има от моята навигация, всички се оправят добре с посоките и джипиесите - мисля си, докато вадя багажа. Нищо, още утре ще бъда опроверган от добрия стар Венко, който винаги се грижи за моето самочувствие. Хотел Волга изглежда покъртително соц, като голям панелен блок, в който има много малко обитатели. Рецепционистка която е толкова малка, че се губи в огромните бетонени пазви на рецепцията и сивите светлини наоколо. Фоайето мирише на чисто и едновременно застояло с лек цигарен отенък, тая миризма

Близначките чакат зад тая врата...

така характерна за соц-хотелите недокоснати от времето. Жоро остава без думи "Аз тука...тва е много соц",но и всички други тръпнем в очакване да видим стаите си на осмия етаж. Асансьор, който е бил последният писък на модата преди трийсет години сега ни заплашва със собствения ни последен писък и с гледка към празната шахта отдолу. Осмия етаж...Коридорче осветено с жълтеникава лампичка, мокет като от "Дъ Шайнинг", на който липсват само призрачни близначки говорещи в унисон и три прекрасни стаи като в музей на 30-те години. Всичко наоколо ни не разочарова, от дюшеметата, през столовете, тапетите, до странната по форма баня (в която се къпеш седнал) и металическата миризма на водата. А през една врата се излиза на един чудесен балкон, в който има дупки по пода през които се виждат арматурни железа и долния етаж и красивата гледка към нощна волга с осветения мост точно пред нас е подкрепена от вълнението, че се намираш в нещо което подозрително напомня строеж.

Жоро, (когото стряскам промъквайки се през балкона до неговата стая) е в пълен възторг от това място. Аз пък си мисля, защо по соца не е имало филми на ужасите, такъв хит е можело да спретнат тук. Гого идва при нас (аз спя в стаята с Венко) за фотосесия с телефона със слушалка и стола "от канцеларията на КПСС". Естествено, както Гого винаги прави - пуска телевизора и в този момент се получава доста интересна ирония - по телевизора върви филм, който е очевидно чернобял и изкуствено оцветен по-късно, но интериора на стаите изглежда по-модерен отколкото нашия. А на стената пък е главното доказателство, че всъщност тази гигантска бетонна машина на времето ни е пренесла в 20-30-те, а не, примерно - в 60-те - гоблен с паметника на Иван Сусанин, но стария паметник, който е бил разрушен през 1928 и сменен от Соца през 1967, защото на него освен народен герой има и цар. Но за легендата - след малко. Постепенно еуфорията от пътуването във времето отстъпва мястото си на умората и всички един по един се накрещяват, къпят и полягват; само аз пускам компютъра пак и се захващам за работа. Венко си ляга, но както си работя ни тръгва разговора и въпреки че след час гася компютъра си говорим поне до три сутринта за живота, бъдещето, стремленията ни и всичко прекрасно което сме направили или което ни очаква. Никога не бих заменил един такъв истински разговор с приятел за някакъв си сън.

Сутринта, както обикновено съм пълно зомби. Дъното на шахтата хвърчащо към мен под асансьора е първият ми

Докато аз зомбирам, Жоро снима гледката от балкона

спомен от тоя ден. Вторият е, че повтарям като упорито магаре на някаква жена на входа на ресторанта, че съм от стая 312, но не се казвам Алексей, както пише на списъка и. Добре че Жоро вижда че има проблем и се притича на помощ, обяснявайки че съм от 812 стая. Закуската е малко зле, има куп неща но нищо особено добро - характерен мотив за соц-хотелите из Русия. Моето дългоочаквано събуждане се отлага с още 20-тина минути, докато Теодор плаща хотела, събираме багажите и търсим внезапно загубилия се Жоро. Късо каране до центъра и спираме почти до площада. и горе-долу това е момента в който решавам, че трябва най-накрая да си пусна мозъка. Точно зад нас има паметник на цар, седнал тържествено на трон. Някой ме пита кой е този и аз казвам, че не знам, може би Михаил Романов или може би някой митичен основател на града, който се е сбил с жираф тука (правя алюзия към основаването на Ярославл). Гого казва, че не би трябвало да е Миша, щото той си го представя като пъпчив тийнейджър, какъвто е бил през годините си в Кострома; оказваме се прави, паметникът е на Юрий Долгоруки, който основал Кострома, наричайки я с това име с неизвестен произход, но за съжаление е пропуснал да се сбие с местната фауна по особено впечатляващ начин, тюх да му се не види. Кострома пък всъщност се произнася Кастрама с ударение на последната сричка, така ни каза вчера сервитьорката в Переславл, която изрично запитахме.

Пожарната кула

Ето ни и на огромния площад. Много ми харесва, как просторността на руските градове се отразява на градските пространства - ето ни сега на един гигантски площад, на който има всичко - градинки, катерушки, паркинги, институции, църква, колонади и дори неокласическа пожарна с хубава кула - символ на града. Гого обяздва бронзов басет. Това е Сусанинския площад и тук е и паметника на прочутия местен герой - Иван Сусанин. Време е да разкажа на другарите и читателите си кой е, аджеба, тоя човек. Легендата

и новият паметник

Старият...

разказва, чe по Размирното време в началото на XVII век, когато руската държава била много слаба, тук се мотали полски армии където си искат. Поляците обаче знаели, че някъде наоколо се крие Миша Романов и решили да го изловят. Хванали някакъв местен селянин, който им заявил, че ще ги заведе да хванат бъдещото царче, обаче вместо това ги залутал надълбоко из горите и ги зарязал там. В държавните архиви присъства единствено упоменаването, че на някакъв човек тук, на име Иван Сусанин трябва да му се даде пожизнена пенсия за заслуги към страната; легендата за народния герой спасил Родината обаче се разпалва и особено романтиците на деветнадесетото столетие много си избухват с нея; има дори опера от Глинка. С идването на СССР цялото това преклонение изведнъж спира, защото някой дето спасява цар не е най-подходящия тип за култ към личността и пример за народен героизъм; все пак късният соц вдига бетонен паметник на всепризнатия народен герой. Някой (Венко? Гого?) отбелязва, че по същество Иван Сусанин е руският Андрешко. На мен не ми е любимец, защото легендата ми е много изкуствена, възникнала е доста след случая и е пълна със съмнителни моменти, например Миша Романов не се е крил по селцата и в гората, а в огромния Ипатиевски манастир, пък и реално за тоя човек не се знаят никакви факти. Докато обяснявам това сме слезли почти до реката, на една пресечка от площада. Наоколо нещо вони ужасно и Гого крещи че мирише на застояла вода; аз му казвам - че на Иван Сусанин ли да мирише и Гого подхваща темата как ли е ухаел Ваня Сусанин, здрав руски селянин живеещ из горите сигурно е имал силно, здраво ухание на синьо сиренце. Гого си представя миризмата му като на престояла сусамка и Жоро се намесва с това, че 20 минути нищо не бил чул от нас и сега изведнъж чул да крещим за престояли сусамки.

Волга е толкова спокойна. Има градове, които прегръщат реката си и тя става център на живота там, а има такива, които сякаш просто случайно са се озовали на брега на някаква огромна река и и градската инфраструктура и обръща гръб. За пръв път го открих като видях Галац и Браила - два града един до друг, но единият е с булеварди водещи до реката, там голяма крайречна градина, пълна с хора, а другият - с оръфани неасфалтирани улички, които просто в един момент водят до брега, където пасе самотно магаре. Не им е било много хубаво на нашите хъшове... Кострома е от втория тип, подозрително напомня на Браила, макар че естествено тук има свястна алейка. Малката речна гаричка изпраща някакво корабче по течението на реката. Венко казва за корабчето "ще ходим по Волга към Ярославл", което предизвиква у мен поредния изблик на ярост от пълната му липса на ориентация, защото Ярославл е в другата посока на реката (нагоре). За пореден път се убеждавам, че ако има повече от една посока пред себе си, Венко няма как да не я обърка и че ако корабчето по Волга, на което ще се вози след няколко дена - го навигираше Венко, щеше да пита в Баку за посоката към Казанското летище. Теодор, ах колко е неопитен - се опитва да се включи на страната на Венко, обяснявайки че ако имало кораб дето тръгва от понтон щял бил да знае накъде тече реката и ако слънцето било в Дева и ретроградния Меркурий..; в това време аз се чувствам като учител в начално училище дето обяснява на децата как да разпознават посоките. Венко е твърдо убеден, че тая река тече в грешната посока, защото не разпознава илюзията в която повърхностният слой се движи по-бавно от долните и изглежда сякаш реката тече назад; Жоро пък се чуди нали Венко е Видински момък, може ли така, на което Венко отговаря, че Дунавът тече "нормално".

Снобство и липса на въображение

Гого се диви на моста в далечината и казва, че Съюзът е правил инженерни чудеса, после

Тоя пиадестал и тая поза...не му отиват

разсъждава над това как ние от деца имаме условния рефлекс да се възхищаваме на чудесата на соца. Мръдваме малко нататък по реката и покрай един патриотичен графит срещу употребата на наркотиците с особено дълго руско знаме - завиваме нагоре към един цветен часовник и паметника на Ленин. Гого обяснява как цветният часовник е най-малоумното украшение което може да се сложи в разни градове и как го слагат първо по местата където няма никакво въображение, например Цюрих. Аз, както обикновено подкрепям всякакви анти-швейцарски приказки и похвалвам Гого за умелото наблюдение върху швейцарския метрополис. В тоя Ленин най-забележителното е пиадестала, на който някога се е издигал паметника 300 години Романови (тъй като те се навършват през 1912, тоз паметник направо не е имал времето да се олющи преди да изчезне). Обратно през паркчето към центъра на града си говорим за банките и имената им и как сигурно някъде по света (примерно Роум, щата Арканзас) има банка с грандиозното име Първа Световна банка. Има и малко увеселително паркче, както и още някакви паметници, примерно на момиче, дето храни заек.

изтокът и западът

Аз дърпам да ходим към колата, че все пак един от най-важните исторически манастири на Русия е в тоя град, а вече става късничко, Венко обаче си е заплюл едни църкви в нещо като вътрешен двор и държи да ги види, докато Гого много иска на малкото пазарче до двора. Църквите не са нищо особено и главно впечатляват с неокласическите колонади, между които са затворени и където се гушат странни сънливи дюкянчета. Венко и Теодор имат от Онези интересни разговори за самолетите и авиобизнеса - Венко обяснява как самолетите са точно толкова големи, че да бъдат рентабилни и не може да имаш много по-малки и по-чести самолетчета, защото това ще струва доста повече или нещо в тоя дух, ейсега ще дойде да ме поправи. Неусетно сме изтървали Гого и той ни е наврял в пазарчето. Гоговата безкрайна любов към пазарите е напълно озадачаваща за мен, още повече че той иска да види и пипне всичко там, но рядко си купува каквото и да било; ето че отново сме на пазар, където обаче сергиите са още празни и в ранната утрин има само пет-шест души разпъващи си стоката от анцузи, ризки и камуфлажни гащи. След пипането на няколко анцуга даже Гого признава, че тоя пазар не е от най-хубавите и сме готови да ходим на манастира. На раздяла с града Жоро си взима от една будка Комсомолская Правда и Кока-Кола и се фотографира с тях. Главата обаче взе да става много дълга, пък и в манастира доста циклим, така че ще я разделя на две. Няма страшно, след два дена идва втората и част.