22. При волжските българи и липсата им, раздяла

Още докато пресичаме могъщата Волга по по-късия и стар от двата моста на Уляновск и се чудим как се е пресичала тая река преди 20ти век, Теодор отпочва темата за брат си, който предизвикал сериозни притеснения, задавайки само донякъде легитимния въпрос "Аве аз защо всъщност трябва да ходя в университет?". В крайна сметка с колективните семейни усилия на всички кризата е разрешена и вироглавият хлапак е поел по правия път; все пак сред нас се заражда един от онези мними спорове, в които всички се карат и обясняват, но всъщност са от една и съща страна на спора и противник няма; постепенно минаваме на темата за това що за упорити магарета са това братята. Жоро обаче знае как да разведри настроението, разправяйки ни как общият ни приятел Фердинанд имал тик, при който всеки път като каже нещо хитроумно и си вади езика пред зъбите с лек съскащ звук. Следват десет минути в които просто се въргаляме от смях из колата, защото след всяко изказване правим тоя звук. До края на пътешествието Фердовия тик остава голям хит, особено когато искаш да индикираш сарказъм след изказване, в което не е ясно дали се майтапиш или не. Следва и леко притеснителното разкритие, че Гого галил Венко като той заспал в хотела. После Гого ни разказва историята, че веднъж, както си се возил в тролея в България някаква жена го загледала в русата тиква и аристократичния вид, чула го че говори по телефона и решила да го поздрави с "Много добре говорите български".

Спираме в крайпътно магазинче, да си вземем неща за пиене, че хотелът в Уляновск не свърши много добра работа в задоволяването на жаждата. Оттук до Болгар ще кара Гого. В момента в който Гого сяда на шофьорското място всички се отпускат, Гого надува клаксона, всички крещим нещо, Венко пак почва да спори за текста на "Остаряваме Бавно"(докато аз остарявам бавно слушайки тоя спор за трети път); само Теодор седи и гледа пътя и току се обажда "Гого, знак" или "Гого, дупка". Това му е доста неприятен навик, който, особено когато на пътя няма двеста неща, само дразни шофьора. А по пътя има много малко дупки всъщност, дори тук забутани на някаква Майна (извинявам се за израза, но е употребен напълно буквално - преминаваме край място на име Старая Майна) пътят е чудесен. Хубави са пътищата на Русията. Жоро открива, че Уизеър днес са с промоция и всички предлагат на Гого да му вземат билет до България (че скоро ще му трябва), това е повече на майтап, отколкото наистина, защото преди два дена се проведе вече един такъв разговор, който вероятно ще опиша по-подробно. Гого заплашва, че ще забие колата в дърво, ако чуе още едно "Взимам ти билет!"; Всъщност обаче наш Гого обаче е нераздразним, припява си "надо благодарно принимят", което не знам въобще откъде е или е самоизмислено, "глинчо, полицай, звездичка" - което знам откъде е без това не му помага да има смисъл, и надува ли, надува тоя клаксон. Всички изпадат във върл възторг от табелката, че влизаме в Татарстан, все едно вчера не бяхме цял ден пак там. Татарстан обаче се кани да ни погоди един номер, който дори не мога да нарека мръсен, защото той си е у тях и в правото си. Но да видим какъв ли ще е той...

Появява се и Болгар. Първата ни спирка е пред огромната бяла джамия на юг от музейния комплекс с волжско-българските неща. Построили са я тука през 2000 година и е с една идея по-малка от онази в Казан. Напомня на Тадж Махал с големия площад отпред, самотните кули отсрани и ослепително белия си цвят. Отбелязвам на приятелите си, че това всъщност е една фукня, тоя град никога не е имал такава джамия, нито пък нуждата от нея, ние сме в десетхилядно градче все пак. Изпълзяваме от колата и докато аз гледам,че отстрани има и дървена вятърна мелница (също изглеждаща доста нова, а аз наскоро бях в музея на вятърните мелници, разбирам ги тия неща), Теодор пак се кара на всички да не му влизат в снимките.

Тадж Махал в Болгар

Още от Москва Теодор има проблем с това, че светът не е стационарен, особено пък докато той прави снимки; интересно защо ли другите нямат такъв. Гого пък ни напомня за сиропите сутринта в хотела; според него, те били като "формалиновите концентрати, в които препарират разни животни - жаби, змии или триглави бебета". По целия площад кънти арабско песнопение, май идва от скрити колони край джамийката. Площадът е на интересно изрисувани формички, в които май има вплетени татарски мотиви.  Докато си правим общата снимка с джамийката, се открива, че Теодор всъщност е облечен в рокля с камуфлажни цветове; опитът му да ни обясни, че това е просто дълга тениска не е успешен. Роклята обаче не му пречи да го пуснат в джамията, както и моите къси гащи (Бермуди? Наполеонки? Не знам как се казват гащи до точно под коляното). Всички обуваме найлончета на крачката, за да не изцапаме мекия килим с чорапите си. Двете лели кимат разбиращо, като ни питат откъде сме и чуват отговора - явно се случва тук да идват българи. Отвътре джамийката напомня тая в Казан - нова,светла, бяла и хубава, само че липсва вълшебната залезна светлинка от снощи . Едно нещо обаче ще им призная на джамиите - новите такива изглеждат досущ толкоз уютни, колкото старите; църквите от своя страна имат нуждата да си отлежат малко, да съберат прах, пушек, атмосфера и уют.

Обратно навън, Жоро решава да си купи типична татарска шапка (тюбетейка) от будките до паркинга. Тъй като сме единствените клиенти, всички ппродавачи се опитват да ни запалят по нещо и намахваме някакви сувенири; в крайна сметка Жоро дава едно десетина евро за скромна, мъжка, зелено-бяла тюбетейка. Пъхаме се в парка-музей през огромен портал в старинно-татарски стил, още оттук почвам да предусещам скрития татарски номер. Има огромна самолетна писта пресичаща парка и пътищата из него. По някаква причина се ражда идеята, да се правим на официална делегация от България, която е дошла да посети прародината на роднините ни и очакваме тържествено посрещане от татарските власти. Аз ще

Малкото минаре

съм в ролята на официалния делегат, който само гледа мъдро, докато другите ми превеждат и слугуват. Така и обаче не се появяват официални власти, пред които да въртим тоя номер, пък и оофициален делегат по къси гащи, придружаван от мъж с рокля едва ли ще се приемат много насериозно. Венко, с когото ще се разделяме след малко, ни командва кое да видим първо, за да не вървял после, нищо че има с четири часа повече в тоя градец. Затова, първата ни спирка е малкото минаре и ханската усипалница до него. Усипалница значи гробница, щото явно ханът се е "изсипал" тук; много обичам да намирам общото между руските думи и българските, особено като не е очевидно. Волга например - има същия произход като влага. Венко отбелязва, че когато крещим и правим простотии тук, не се излагаме пред чужденците, щото те нали са българи. Малкото минаренце е доста интересно, ама пак, намирисва на новичко или поне доста благоустроено. Качвам му се пръв, само за да открия, че гледката отгоре е само в посока бялата джамия, а не реката и другите останки; както и че е твърде тясно за двама на малкия отвор. Вече е късно и другите са се напъхали зад мен, та си правим задръстване в минаре. Не знам все още защо, ама нещо не ме радва много това място. Ханската усипалница е едно празно тюрбе от 15ти век, с няколко надписа на арабски, подтикващи Теодор да измрънка "Защо на тая религия всичко и е на арабски ве?" - според мен това може да убие крехкия интерес, който ислямът успя да зароди у него през последните два дена. На изхода, докато чакам останалите чета табелката за мястото. И осъзнавам какво ме дразни - та тя не казва нищо! Кой е тоя хан дето би трябвало да е погребан тука? Никъде не пише. Кой е построил това минаренце, волжските българи или татарите? Пак не пише. Венко, който е с мен, отбелязва, че това, което пише навсякъде изглежда супер-измислено, а това, което е построено - супер-ново. Колкото и да ни е неприятно, волжските българи не са оставили нищо след себе си; кой ги знае в какви юрти или подобни дървени глупости са живели и колко лесно народецът им се е претопил в завоевателите, които освен всичко са имали същата религия. Всичките тия древни постройки тук датират от поне сто години след като татарите взимат тоя град през 1236; всичките тия ханове, които току се споменават - макар и много рядко с име - са на Златната Орда. Тя развива тоя град и строи в него първите сериозни постройки, но това, макар и важен град не е столица на нищо и много малко ханове всъщност са киснали тук за каквото и да било, да не говорим че те и по принцип са били доста мобилни. Ние сме в един древен татарски град, който нарочно ползва неяснота в информирането, за да минава и за волжско-български. Но това не е най-лошото, аз ако ще дунавско-български да беше, нямаше да изпитам великата връзка с пра-роднините си и да падна в благоговение пред техните останки. Най-лошото е, че ние сме в Република Татарстан, която по някаква причина е червива с пари; изсипва един куп пари в това място и хоп, почват да се появяват нови минаренца и тюрбета и джамийки навсякъде, ейтакива неясни табелки като тая и пълна липса на свястна информация - с идеята хем да гледаш руини, хем да не се задълбаваш в историята на това кой какво завладял и кой го е правил - да виждаш приемственост, без да си мърдаш мозъка дали наистина я е имало. И тъй, ние сме в един татарски Дисниленд, направен явно по вкуса на татарските министри на строенето на нови замъци и крепости, където всичко древно и автентично се губи под новите "руини", а информацията кое какво и откога е - кучета я яли. Не, мерси.

Въпросното впечатление се потвърждава и когато стигаме главната част на комплекса. Тук има голямо минаре, църква от 17-ти век, както и отново разни тюрбета, баня и прочее татарски сгради. Всъщност, мястото дори не те лъже, че е волжско-българско, всичко си пише на татарски, сувенирите са татарски, само името е Болгар. Толкоз от волжските българи - Венко в музея може да научи нещо повече, ама ние нямаме време за това. на Жоро му подаряват знаменце на Татарстан от сувенирния магазин (защото имало петно) и той е много шастлив; вее го наляво-надясно. Отиваме при "Ханския Дворец"; не си мислете, че някой казва на кой хан. През 1722 година Петър Велики минава по Волга на път за Астрахан и като вижда Болгар казва, че това място непременно трябва да бъде запазено, организирайки тука първия защитен парк в Русия. Да е знаел какво ще стане... Покрити с пергола нови руини, макетче как е изглеждало някога и табелки кое каква стая била. Обяснявам как на Трапезица в Търново

Най-убавата Волга

също строим нови руини и крепости и което е по-лошо, с парите на Азербайджан. Спомням си как ходих на Трапезица преди няколко години в една ранна утрин; колко диво и прекрасно беше всичко, както и колко много още можеше да се разкопае. Сега там има нов замък, а Азербайджанската императрица е почетен гражданин, защото е дала парите за строежа, моят крак пък никога вече няма да стъпи на древния хълм. Всъщност, тоя хански дворец край нас все пак има и едно чудесно качество - чудна гледка към Волга. И не просто Волга, а едно от най-широките и места, където се събира с Кама. Татарите и другите тюркски хора край Волга я наричат Идел, което значи Голяма Река - интересното обаче е, че за тях Идел всъщност е река Кама, защото тук, където се събират двете реки, Кама изглежда доста по-широка; Тя освен това идва от изток и те са били запознати с огромните и размери, докато Волга е идвала от Русия, където не припарваш толкова често, че чак да гледаш реките. Зелени блатисти островчета, къпещи се хора и след тях, още няколко километра речище; Това е най-красивата от всички Волги на нашето пътешествие, видяна по най-хубавия начин от висок хълм. Следва поредната серия от снимки.

Кубрат и непослушните му синове

След загубата ми на интерес към Татар-Дисниленд, изведнъж ме наляга някаква огромна умора от недоспиването напоследък. Просвам се на една тревичка в сянката на Голямото минаре и почти задрямвам, докато другите си правят снимки наоколо. Неизвестно на кого му е дошла малоумната идея, да се снимаме с пръчки като хан Кубрат и синовете му, случка която освен, че е митична, въобще не се развива тук; Венко обикаля насам-натам да търси пръчки за целта, другите определят кой фон щял да бъде най-подходящ, а аз просто се надявам да ме оставят на земята и да не ме занимават с тая простотия. Къде ти - кой от нас, ако не водача, има най-мъдрия, достолепен и авторитетен вид, единствено достоен да изиграе Кубрат. Надигам се и с тежка стъпка отивам да хвана пръчките, докато тримата ми "синове" ме гледат като телета, а Жоро е в ролята на неизвестния летописец овековечил тая история. Спомням си, как в едно друго време и в един друг свят играх с едни други хора (но близки приятели на мен и на тия) същата сценка. Тогава обаче ролята ми беше друга...Добре де, щом толкова искате да знаете, играх във филм мъртвия враг, повален от Кубрат преди той да се обърне към синовете си и да им разправя небивалици с пръчки. Докато Венко осъзнава, че пръчките дето събрал всъщност били мръсни и го изцапали, и то не с какво да е, а с шоколад (не знам как, какво, защо, още съм леко заспал),аз подлагам на съмнение поуката от тая история. Представям си, как Аспарух слага малкия Тервелчо на коляното си и му казва "Тервелчо, дядо ти веднъж...така и така, пръчки, ала бала...поука..." и Тервелчо пита - "Амче морук, тогаз где са чичовците ми ве, нали поуката беше да седите заедно?"; Аспарух просто дига рамене и Тервел си мисли "Тоз дъртият пак говори глупости, аз като стана хан ще бия арабите с копия и пръчки, няма поуки да разказвам с тях". Теодор пък се чуди дали тая легенда не е измислена или поне адаптирана от някоя друга през 20-ти век и като нищо да се окаже прав; така се е загнездила в нашето възприятие за Кубрат, докато всъщност историята показва, че никой от синовете му не се е държал, все едно някога е чувал такова нещо от мъдрия си татко. Венко пък се зарича да провери откъде е дошла тая легенда за това толкова далечно време, да видим дали пък ще успее да открие произхода.

Още малко бегъл поглед към Бялата Палата, и голямото минаре, както и към два-три мавзолея пръснати наоколо. Бялата църква дето Петър е вдигнал до минарето

Теодор-ходжа

създава лъжливо впечатление за мир и разбирателство между двете религии, което е лесно да се постигне в град без население в секулярна страна. Теодор си слага жоровата тюбетейка и с тая рокля и джамии отзад изглежда досущ, като Родопски Ходжа. Междувременно, произнася и мъдрите думи "Ай си хоим" и всички сме съгласни, че е време. Има още една чисто нова джамия с огромен лъскав купол и все пак отиваме и до нея по мое усмотрение, но се оказва с платен вход и решаваме да пропуснем. Вътре бил най-големия Коран на света, тъй ще ни каже в последствие Венко и аз ще съжаля, че съм изпуснал поредното от огромните неща на Русия, но какво

Бяла палата, голямо минаре, църква и Татар-Дисниленд

да се прави. Отиваме към колата. Венко ни изпраща и разказва как всъщност се опитал да счупи пръчките, ама не успял; пък и те цапали. Гого пък си представя какво ли щеше да стане, ако някой от кубратовите синове беше казал "Ами тате, тия пръчки цапат малко, не ща да ги пипам", едва ли щеше да стане любимият наследник. При колата правим последните снимки заедно, но е време за раздяла; Венко, като един Котраг, поема своя път на север по Волга, докато на нас ни предстоят още приключения. Цялото му идване въобще беше чудо; проблемът се корени в това, че утре Венко трябва да е в Париж по работа и заяви, че не може да дойде, защото не може да стигне лесно оттук дотам през този ден. Тогава се намеси

На раздяла

Баш-майсторът и му намери евтин и хубав полет през нощта от Казан, през Хелзинки; Венко обаче измрънка, че как щял да стигне до Казан, не се излиза лесно на глава с бай-ни-Венко, като се запъне и не ще да идва някъде. В крайна сметка, първо му намерих полет, после му намерих и корабче по Волга от Болгар до Казан, смених му пелените и му дадох биберонче и ето, че дойде с нас! Че и до ден днешен ме залива с благодарности, че съм намерил тоя кораб и нарича возенето на него "неземно", което не е толкова странно, като се има предвид, че корабите не се движат по земя. Ако си мръдне мързеливото четирибуквие, може да има и още една глава, където Венко разправя за музея на волжските българи, гигантския коран и корабчето по Волга, а може и да няма такава, не всички сме такива старателни пътеписци.Ние пък отиваме на юг.