30. На Ермитаж с Гого, част Втора

Пак напомням, кликвайте по линковете, снимките ми въобще не са достатъчи. И тъй, ето ни при испанците. Интересни ли са те, пита някой и Гого казва - "Ами не особено, те рисуват само джуджета", реплика, която, макар да илюстрира добре стабила част от творчеството на Веласкес, рисувал придворните джуджета, и която има дори прецедент наоколо (Веласкесовите джуджета и деца са подозрително подобни), не

Палестина търси талант

мисля че им отдава достатъчно внимание; затова решавам да взема нещата в свои ръце и разказвам за испанците. Първият от тримата големи сред тях е Ел Греко, който всъщност е грък и чиито стил е много особен, мога да го позная навсякъде по странните смесици на цветовете и някак винаги ми напомня на импресионист. Тук се спираме пред картината на апостолите Петър и Павел и Гого отбелязва "Виж го Петър как гледа, все едно е участвал на Палестина търси талант и е загубил, трябва да поседи още малко там и не му е кеф, и въпреки, че държи ключа за Рая - няма какво да направи."

Веласкес пък е бил придворния художник и е рисувал каквото му кажат, има безброй барокови картини и те са супер-стандартни и дори леко скучни.  - ето например оттук познавам Хабсбургската долна челюст на Филип IV. Най-хубавите му картини пък, от последните години в живота му са в Прадото, а не тука. И последния от тримата велики испанци е Гоя, творил значително по-късно от другите и притежаващ една прекрасна дълбочина, която у другите е само заченки; той пък е присъствал на войните на Наполеон в Испания и от всичката мъка и страдание, които е видял, се е чалнал леко и картините му стават тежки и тъмни. Тук има само една картина от Гоя, портрет на испанска актриса, която гледа през пронизително черни очи, докато ръбовете и се губят в тъмнината наоколо.  Също така много Мурийо и, да не забравяме - Свети Онуфри.

Продължаваме пак през италианци, този път по-късни. Гого ни обръща внимание на старателно изрисуваните безбройни детайли във Венеция на Каналето и интериорът на Римския Свети Петър на Панини, който поразително прилича на оригинала и до днес. В колко различни посоки са завили Холандското и италианското изкуство, тия работи са ги рисували само ранните холандци и късните италианци. В една от другите картини разпознавам центъра на Дрезден и Жоро ме пита тоя Дрезден по принцип хубав ли е; отговарям му - ами да, виж го навсякъде наоколо, тоя Белото изглежда се е скъсал да рисува Дрезден, има поне четири различни и всичките изглеждат с някаква италианска атмосфера, на залез, жега и барок. Има и картина, в която Тиеполо, който никога не е виждал слон, се е опитал да нарисува такъв със забележителен успех. По средата на залата пък е Адонис, на Мацуола, с всичката прелест на Късния Барок; как само му се вее косата, как е застинал в мига в който глиганът го напада. Прасето е толкова рунтаво, че Теодор първоначално го бърка с овца; аз пък се чудя не е ли това твърде дребен глиган, за да види сметката на здрав мъж като Адонис, ама явно се е оказал по-нежен отколкото трябва, пък и едва ли е било в естетическия интерес на скулптора да направи истински огромен рунтав глиган. Тук се крие и един Караваджо, в който Свети Петър "яко е загазил тука". Но вече сме влезли в мъничка зала със клечаща скултура в естествен размер. "Това е на Микеланджело, виж мускулите" - весело обявява Гого и продължава "Това е

Галерията на Рафаел

нещото в тоя музей, което най-много се доближава до нещо живо! Микеланджело е рязал трупове, за да види къде са мускулите и после ги е слагал във всичките си скулптури. Цялата Сикстинска Капела е в мускули" и после разказва, как Микеланджело нали си бил скуптор и като го виканли да прави Капелата, "той си мислил, че бъзик си правят с него, я Рафаел, я някой друг иска да го натопи и да се провали" и как пренесъл цялото си знание за мускулите там. Теодор пък обяснява етимологията и първоначалното значение на думата бъзик, което аз няма да направя тук, който иска да си я види. Клечащото момче е изключително, дори бих казал - прекалено мускулесто, много се съмнявам Мишо да е намерил

Катерици

толкова здраво хлапе за модел по Римските улици през 16 век. Следват някакви пъстри чинии на които не отделяме особено внимание и изведнъж се натъкваме в Галерията на Рафаел, която според Гого е прекопирана едно към едно от същата във Ватикана. С картините, с фреските и със стените. Мен ако бяха питали, щяха да прекопират галерията с картите, ама и тая не е лоша, заглеждам се в клоните и катериците по стените и се дивя на старанието както на майстора, така и на тоя дето са го пратили през 18 век в Рим да прекопира галерия.

Оттам пък преминаваме в стаята с неокласическите скултури. "Антонио Канова - квинтесенциалния неокласически скулптор Цялата зала е пълна с негови неща, ние обаче се спираме при Купидон и Психея. "Виж как в Неокласицизма всичко, което не е много морално

Купидон и Психея

да видиш, остава някак сккрито, я ще има ръка там, я нагънат ефирен плат. Освен това ги няма всичките тия мускули дето

Гого пипа коза

видяхме при Микеланджело и дори при Адонис, тук много повече е оставено на въображението ти, това е произведение, което сам трябва да си довършваш. Виж как Tрите Грации, всъщност също скриват много повече, отколкото показват." Орфейчо пък, се е обърнал назад и май не подозира точно каква гадост ще му се случи заради това. Гого споменава фън факт, че на гръцки думата за уша и пеперуда била една и съща. Тук е и скултурата "Гого пипа коза в Суздал", както и, според записките ми - някаква спяща краставица.

Продължаваме през разни стари фламандци и аз наистина вече започвам да се чудя как е подреден тоя музей, че всичко се редува. Тука Гого разпознава че е ходил в някакво място, аз също го разпознавам като Антверпен, чуден град където ходихме заедно преди осем години. Гого крещи, че тук може да видим изобилието от абсурди по холандските пазари от 17 век. Някъде тук се натъкваме и на ван Дайк, към когото, неизвестно защо, само аз проявявам интерес. Вкъщи, като бях малък имаше един албум с негови картини и той всъщност е първият от холандските майстори с който се запознах. И ето ни в огромна зала пълна с масивните голи телеса по огромните картини на Рубенс. Аз никога не съм харесвал Рубенс, прекалено ми е обикновен, епичните му картини не ми говорят толкова силно, колкото далеч по-ситните и обикновени сцени на Рембранд, Вермеер или ван Дайк или стълпотворенията на Бош или Брьогел. И е творил толкова много, че всеки свестен музей по света има поне по десетина огромни Рубенса в колекцията си - това е защото е имал цяло ателие, където стотици души са му слугували и често са рисували неща вместо него. Гого май също не обича много фламандския майстор, защото още от влизането ни в тая стая крещи "РУБЕНС СТАЯТА Е МНОГО ЗЛЕ, гледайте какви ужаси има по стените" и от всичките картини се спира именно на най-гротескната - Бакхус. Богът е отвратителен и това е нарочно, не е резултат от плахият фестивал на порока, който се случва наоколо; имаш чувството, че той дори е леко замислен и разочарован, че има твърде малко извращения край него. За пръв път виждам грозен Бакхус де, всички досега са били някакви млади и нахакани хлапаци, които пият вино, но то въобще не им се отразява. Следва стая, където Паулус Потер много си е избухнал с картини на животни. Гигантската му хрътка ни гледа тъжно, но Жоро ни привлича вниманието към една доста особена друга картина - Отмъщението на ловеца. Сред рамка от ловджийски сцени и сцени на жестокост към животните са разположени две картини, в които горските животни наказват ловеца за престъпленията му, както и неговите кучета. Обичал си е мастийките тоя Хари Потър и е вкарвал доста замисляне за правата на животните като за 16 век и скромната възраст от 29 на която е умрял.

Започваме с френските художници, но се забелязва припряност и умора; в музея сме вече от два часа, Жоро го тегли към импресионистите, които са в друга сграда, а Теодор сяда на всяка възможна пейка да си почива и същевременно иска да разглежда града, а не още музеи. Затова франсетата биват претупани и получават по-малко внимание, отколкото заслужават. Ама да се оправят, има Лувър за тях. Подминаваме Пусен и Бурдoн, чиито Бакхус е доста по-елемнтарен и поносим от рубенсовия, освен това има мистериозна фигура в мъглата вдясно. Единствената ни по-дълга спирка тук е при Лорен, който е любимец на Гого, защото е пейзажист. В неговите картини фигурите са дребни и мънички, а пейзажът е прекрасен и внушителен, често поркарва страничните смисли на историята, чрез пейзажните си мотиви. Спираме се по-продължително пред картината на Яков, Ракел и Лея, които се губят в цялостното величие на сутрешната природа. Лорен бил казал, че благородниците му плащат за пейзажа, а фигурите са от него. Дотогава фигурите били важните, но Лорен променил тая парадигма, казва Гого, преди да заключи "Това е чудесна стая и аз я уважавам!" Следват кратки спирки при портретистите и скулптурите на Франция. Ето тъй е изглеждал кралят, казал "След мен, потоп", Луи XV. Наблизко пък е Волтер, излъчващ мъдрост от старите си черти. Гого казва "Сега ще направим малка интерлюдия, за да видим колко е скучно английското изкуство" и се отбиваме в една стая само с англичани "които са трупали пари, докато другите са творели красота". Ето го там и прехваления Гейнсбъро.  Красива е девойката и синьото и отива, определено се набива на очи в цялата зала, но все пак "холандците са рисували такива портрети за закуска" два века по-рано; Тоя цитат може и да е от мен, защото не помня Гого да го е казвал, пък го пише тука...

Оттук навлизаме в секция, където очевидно са обитавали царете, има будоари, бани, църква и разни други стаи от първа необходимост. Започват да се преливат от странна по-странна стая - стая с огромни огледала по стените и тавана, друга цялата в червено кадифе, трета със златен покрив, четвртата изваяна в Рококо, шеста е библиотека цялата от дърво, друга с церемониална шейна или церемониална шевмашина и прочее стаи на чудесата; чувствам се като принцеса в замък, където и е разрешено да влиза във всички врати без една и вижда навсякъде чудеса. Между другото, поне четири-пет пъти досега в тоя музей Гого е казвал "Спрете се малко и вижте тавана, виж колко е хубаво, ние все пак сме не само в музей, а и в дворец и виж колко е

Таваните на Ермитажа

изящен тоя дворец" Тука са и залите за руско изкуство, ама то май някак по-късно наваксва на западното, няма тука Репин и прочее, само портрети на царете и цариците и техните подчинени графове. Сакън някой да вземе да нарисува нещо, дето не е портрет! Поне пет Катерини, коя от коя по-тлъста и величествена (абе нали е била голяма красавица като млада, защо никой не я е нарисувал тогава, ми само в тая царицеста възраст?) и десетки Пешовци, повечето живи , но и поне един умрял; познават се по големите бузки и дълги ръце. Поредната специална стая е Малахитовата - из нея всичко има някакво покритие от зеления минерал,

малахит

който някога се е считал за особено ценен - колони, легени, столчета и маси. Зелената ваза в средата пък е направена от най-голямото парче малахит на света и Теодор това нарича Цар Ваза (макар че според мен е цар Малахит). Тука някъде подминаваме и стаята, в която царят-освободител Александър Втори се е споминал след атентата в който е бил тежко ранен (историята ще я разкажа в друга глава де). Подминаваме и специално инкрустирана гробница на Александър Невски и стигаме до галерия с портретите на Романовите. Юркам другите да играем на "познай кой е тоя", ама нещо ги мързи, всеки си дърпа към своите неща (или в случая на Теодор - пейки) и е време да си ходим. Още една последна спирка в залата на Петър Първи, където на стената виси огромен негов портрет, където цялата му велика изпъченост и царствена осанка е подкопана малко от дебеличката девойка, гледаща го влюбено, която, явно се явява Атина Палада във възможно най-невойнствения си вид. Особено ми харесва, как горе в небето има две ангелчета, едното поставя връз царствената тиква на Пешо короната, а другото отзад носи ореолче, ако потрябва - знае ли човек, какво ще реши църквата.