34. На брега на океана, село на края на света

Наближаваме селото!

Ето я Териберка в далечинката, а с нея и Ледовитият океан! Селцето е разделено на две части, главната е след мост от другата страна на устието на река, а другото е от нашата страна на реката, но надолу по брега на залива; малко е странно, защото между двете половини на селището има поне два километра разстояние, а за място с 900 души население това е доста. След кратко чудене, завиваме надолу по брега на залива (което се явява по баир нагоре всъщност), въпреки, че Жоро повече го влече в истинската Териберка. Аз все пак смятам, че ще има пътче за нас и до истинския океан, а не просто на брега

Където корабите идват да умрат

на залива. Спираме до табелката, където във водата на залива има интересно гробище на няколко стари кораба - голите им коруби стърчат от водата и напомнят на кости от гигантски риби отдавна загинали под слънцето на динозаврите. Табелката пък е простреляна с някакви сачми, но все пак стават чудни снимки с нея. Там започва и селцето... черен път между изоставени сгради, дядовци

Къщите на Териберка

загърнати в шалове и качулки и надпис "When the cat's away, the mice will play" изписан с огромни бели букви на желязна съборетина. Първо впечатление от Териберка е, че има ужасно много изоставени сгради и въобще всякакви неща - на които една-две зими в тежки арктически условия са придали изключително окаян вид. Олющени къщурки, порутени бараки, ръждясали коли и други машини, изкъртени кораби, захвърлени мебели, всичко това е доста по-често срещано по прашните улици от хора. Пътят става малко зле и въпреки особено информативната табелка "Водопад ->" ние малко не знаем накъде да продължим; Жоро слиза да зпита един от добре загърнатите дядовци и той ни показва в каква посока е всичко -  и водопада и брега на океана, и гледката. Покрай поредната особено живописна съборетина излизаме от селото и кривият път се изкачва нависочко; тук Теодор отбелязва за пореден път, че добре че ни дадоха Дъстър с всякакви джипообразни характеристики, тук с нормална кола щяхме да закъсаме и да друса неимоверно. Ех, съдба...

Пътят към водопада

Бунище с отпадъци и поредна спирка за тоалетна, няма нищо което да раздвижи мехура тъй, като

Океанът

това внезапно да го заведеш на температура от 3-5 градуса посред лято. Придължаваме още малко и виждаме малка отбивка/широко място, където са спрели още един-два джипа. Тука ще да е океанът, мислим си - и се оказваме прави. На няколкостотин полегати метра от нас е океанът! Вижда се бялата пяна на вълните, разбиващи се в облите камънаци и зад нея - безкрайна сивосиня шир до хоризонта! Някъде далеч надясно, от другата страна на залива вероятно - има нещо като нос, а някъде далеч наляво и навътре в океана има сив военен крайцер. Ята от многобройни чайки прелитат насам-натам, вижда се и по някой по-едричък албатрос. Въпреки, че това всъщност е и Баренцово море, съставно на океана, аз не обичам имената на морета, кръстени на хората, които са ги открили, защото тук отдавна е имало други хора далеч преди мореплавателят Вилем Баренц да си довлече холандския

Изследователи на Севера

пътешественически...кораб. И тъй, за мен това е Северния Ледовит Океан, а не някакво си жалко безформено море. Тръгваме натам. Аз припкам най-бързо между камъните и току подскачам от радост, нищо не може да се сравни с кефа от това да се озовеш най-накрая на мечтано място! Разказвам на Гого за Амундсен и Скот, тяхното състезание и тъжната съдба на британеца и Гого веднага ме обявява за Амундсен, защото съм безстрашен пътешественик довел спътниците си по далечните места. И наистина се чувствам горе долу така, тук стигнахме невероятно забутано място, по-насевер от целия останал свят - ако го погледнем от Световна гледна точка, ние сме на 69 градуса и 12 минути Северна ширина; Това е по-на-север от почти цялата Аляска, от цяла

Чавки

Северна Русия, от по-важните населени центрове на Гренландия и на Канадски Нунавут и от цяла Исландия. Единствено най-северният край на Норвегия и архипелага Свалбард са по-на-север от евентуално достъпните за туристи места по света; а ако бяхме на същото място в Южното полукълбо, щяхме да сме изгубени в снеговете на Антарктика. Другите са малко по-уравновесени, но виждам, че океанът оказва притегателното си въздействие и върху тях и приповдига всеобщото настроение. Гого крещи - "Туй ли е плажа ве, тука ли ще се къпем?" и след няколко снимки с ръждясал варел - започва да си събува панталона, за да си топи краката в океана. В това време, аз избирам една внушителна скала, подходяща да бъде най-северната точка, на която някога съм ходил, точно там, където се разбиват вълните; с Теодор се катерим на нея за да фотографираме обрулените си изследователски мутри, небръснати от кой знае кога.

Гого е готов за гмуркане

Гого е вече събут и настръхналите му бели крака в боксерки на квадратчета изглеждат абсурдно в тая студена тундра докато се катери надолу по облите камъни. Водните камъни са хлъзгави, но все пак

Жоро има инцидент

приключението преминава успешно; все пак Гого е най-зиморничавият от групата и бърза да се облече. Следващият е Жоро, който само си запретва дънките; това не се оказва добра идея, защото една по-силна вълна го изненадва, бута го малко от камъка и му полива долната част на дънките, а следващата повтаря. Звучни псувни се носят из чистия полярен въздух, докато ние се хилим наоколо. Следващият съм аз, решавам да не повтарям жоровата грешка и също се събувам по гащи. Камъните са хлъзгави, а вълните наистина лесно могат да те избутат от тях, изисква се много внимание и държане през цялото време. Водата обаче не е твърде студена - опитните ми варненски крачка казват около 17 градуса - човек не би влязъл с удоволствие, ама няма и да измръзне в

Ледников пейзаж с Гого и пилци

нея. Седя две-три минутки, докато вълните почват да достигат разни части от мен, които не биха желали да се мокрят и излизам. Силният вятър бързо суши краката. Другите вече вървят към колата, аз подскачам бос по камъните, после спирам да се обуя и подтичвам зад тях. Няма нищо стоплящо човек повече, от това да се потопи в студена вода насред ветровитата тундра, една приятна топлина се разнася от краката по цялото ми тяло, гледам че дори Гого до мен не е толкова загърнат колкото обикновено. Продължаваме малко по-нататък в търсенето на водопада и намираме малко полуостровче, което всъщност се явява по-северно от там дето бяхме преди малко; ето тук всъщност е най-северната ни точка и си правим обща снимка четиримата, въпреки че предното място беше доста по-хубаво. Междувременно, Жоро е намерил някакви местни хора, които му показват на телефона си водопада и става ясно, че той май е двуметров, в урва и не особено впечатляващ, та решаваме да не ходим

Най-северната ни точка

дотам. Гого, който е чел табелка за флората и фауната на региона се разкрещява, че си иска водопада, но Жоро иска все пак и селото да видим, защото там е сниман един доста забележителен филм - Левиатан. Въпреки, че печели награди и че става противоречив в Русия с портрета на мястото, доколкото разбирам, това е една депресарска история развиваща се накрай света, където всичко става от ужасно - по-ужасно; Жоро обаче държи да види локациите от филма, след като го е изтраял целия и го разбирам - и аз много обичам да намирам места, които съм си заплюл от филм и затова преди няколко месеца с Гого, Венко и Теодор ходихме на замъка Пювер, запомнен от мен с един малоумен филм с дяволи. Жоро, освен това, се е вкиснал малко, заради мокрите си дрехи, защото на него по принцип много малко му трябва, за да се разболее. Чуди се как да се стопли, събува дънките, надуваме парното в колата, но след малко ще слизаме пак, няма как да изсъхнат. Ще си вземе водка за стопляне, от магазина. Моето настроение обаче е абсолютно непомрачимо.

В селото все още има училище, това е доста впечатляващо, явно има и деца. Териберка е била развиващо се селце до 60-те години,

Градски пейзаж в пиковия час

когато риболовът се е изместил в открито море и е спряло да има нужда рибата да се лови и обработва в селца като това. Оттогава упадъкът е пълен. Преминаваме по моста и сме в "централната част". Спираме и питаме някакъв човек (това не е лесно, изисква поне 3-4 минути чакане) къде е магазинът и той ни упътва. Предии това обаче, поредната къща, изписана с огромни бели букви на

Тълпи по централната улица

английски - "All I had, I gave". Магазинчето е в жълта къща с двойна врата без надпис, точно срещу някакъв древен свой предтеча с голям надпис "Продуктъй". Жоро търчи да се снима с него, защото това било във филма. В магазина има нормалните неща, но с огромен интерес откриваме, че има и магнитчета! Бързо изкупуваме повече от половината запас от единствения сувенир на мястото, кой с две, кой със седем - всеки гледа да се зареди. Топла напитка лелята  обаче не предлага, но можело да има в кафето. Въпросното кафе е доста митологично, никой от чичоците наоколо не е съвсем сигурен има ли такова, но все пак получаваме посока (към плажа) и отиваме да го видим. В Териберка забелязваме и чисто нов, все още неотворен хотел. Това или доста ще промени облика

Жоро и филма "Левиатан"

на мястото, пълнейки го с туристи, или, по-вероятно, ще бъде най-бързо фалиралият хотел в света. Не че няма туристи - има, но повечето са местни, дошли с 4х4-ките си от Мурманск в неделята, в която така или иначе са наизлезли да берат даровете на тундрата. Ето го и кафето, в дървена постройка до плажа на селото. Теодор, който единствен не си топи краката се чуди дали не е изпуснал преживяването на живота си. А плажът, един малък, пясъчен, чист, спокоен, малко корабче плува в залива, тука ги няма вълните от преди малко - човек съвсем спокойно би могъл да забрави, че е насред руската тундра, ако го нямаше смразяващият студ. Пием четири чая - два жълти и два черни, правени от мен с топлата вода на кафето, докато Жоро и Теодор си говорят нещо със собственика. В заведението има и огромен странен череп - на въпроса ми от какво, човекът отговаря - ами от косатка.

Косатка

Време е обаче да си ходим, защото след три часа Гого ще трябва да лети към Москва и трябва да го оставим на летището. И тук настава най-ключовият момент на цялото пътешествие. Излизаме от кафето, допиваме гадния чай (как успях толкоз да объркам четири чая, не знам), качваме се в колата...и тя почва да върти колелата на празно в един прахоляк. Излизаме вънка да я бутнем леко,  докато си мисля - добре де, тъпата кола се казва ДЪСТЪР, мътните да я вземат, защо точно прах я възспира. Хайде хоп, успяваме, качваме се и...Теодор, който шофира, казва - "Ама тя пак не се държи нормално" и става ясно, че колата въобще не минава на втора скорост, спирачките и не работят и едвам пълзи. Решаваме все пак да опитаме да видим как ще е по пътя, но тя не може да качи дори баира на изхода на селото. Пробваме да се обадим на Мурманския хлапак, но той не разбира изобщо какво се е случило и ми остава само да цитирам анимационното човече с цип на устата от любимото ми древно телевизионно предаване: Ами сега?