21. Градът на Ленин и неподправения соц

Предстоят ни три вечерни часа каране до Уляновск, сега е 9 вечерта, но ще пристигнем там в един, защото Уляновск е в друга часова зона. Странна, малка часова зоничка, в която са само Уляновск, Самара и далечната Удмуртия. Жоро "ще умре от тъпота" защо като отиваш на юг сменяш часовата зона и защо Медведев е махнал тая безсмислица, но при завръщането си Путин я е върнал. Тегаво е малко, уморени сме от деня с Голямото Каране, прекаран главно насам-натам в колата и перспективата за още три часа в нея не е най-веселата, но това е положението, поне на Теодор май му е приятно да кара. Допиваме едни бири дето Жоро взе и това мъничко отпуска някои от нас. Гого запява "Остаряваме бавно" и от предната седалка Венко (аве защо тоз човек седи винаги отпред, какво е това нахалство?) започва да му спори, че текстът не бил такъв. Нали си има симкарта обаче, проверява и се оказва, че Гого е прав, както задната седалка в хор твърдяхме досега. От цялата работа, поне разбрах най-после, че синовете им ще станат "в шест" а не просто шест, щото винаги ми се е струвало малко странно това с шестте сина. Венко обаче не е обезсърчен от увереното си незнание (абе твърде често стана на това пътуване Венко упорито да твърди нещо грешно, ама айде, всеки има слаби моменти) и предизвиква Жоро да се надпознават на сръбски певци и певици и музикални изпълнители. Жоро дори не е големият експерт по сръбска музика сред познатите ни, но бързичко насмита Венко в кьошето и след около петнайсетина изброени нанася финалния удар с дъщерята на някой, когото вече е казал (Шабан Шаулич, може би?). Междувременно, аз предизвиквам Гого на класически композитори, съзнавайки добре, че вероятно ще загубя, защото моето знание за тях е изцяло енциклопедично, твърде малко класически композитори мога да позная по звученето им, а като не ми е страстта няма как да достигна висините на нашия историк на изкуството. Все пак се справям добре, добутвам нещата до към петдесетина и предавам щафетата на любимия ни всезнайко, който като ентусиазиран първолак вдига ръка от предната седалка. Венко навлиза мощно точно с българските композитори, които сме учили в училище, Пипковци и Емануилманоловци, добавя пропуснати от мен щрихи на италиаинците и французите; междувременно аз си изкопавам от мозъка арменските композитори които преслушвах преди Голямото Арменско Пътешествие и успявам да върна живеца на отбора след като венковия позамря, но и това не е достатъчно, в крайна сметка никой не може да стъпи и на малкия гогов пръст в едно такова състезание. Все пак съм доволен от представянето ни, изредиха се над 100 композитора от всички страни и принудихме Гого да вади разни дълбоки неизвестници от френския барок, за да ни победи; накрая имаше само трима с които да ни надцака. Също тъй ми харесва, когато Гого побеждава, както и когато Венко губи състезания по всезнайство. Венковия ентусиазъм да се надпреварва все още не е замрял, но останалите се кротваме и потъваме в собствения си свят на чакането, возенето, говоренето с приятелки и, поне за мен - чувстването като мъничка частица пътуваща из нощния безкрай.

Минаваме през тъмния Буинск. Венко повдига жизнерадостната тема за гробовете и костите на българските царе и как Александър Батенберг е единственият български цар, за който със сигурност се знае, че е погребан в България. Спомняме си как преди години ходихме в Кобург и опитахме да намерим там гроба на Фердинанд, но криптата на църквичката беше заключена; все пак се добрахме до някакво прозорче, от което се виждаше тънка трибагрена лентичка върху нещо (саркофаг? ковчег? Не помня.) Сещам се обаче, че в църквата на 40-те мъченици в Търново имаше гроб на Калоян; Венко обаче ни разказва, че въпреки всичко, което се твърди, наличието на чисто нова надгробна плоча и специалното погребение с военни почести 800 години след смъртта му, няма никакво реално доказателство, че кокалаците изкопани в някакво забутано място там са на цар Калоян. Междувременно, Гого ще прави руска компания за износ на простотия и ще я нарече Роспрост.

Ето го и Уляновск. Според стратегията ми за резервиране на нощувките, има ли соц-хотел в центъра на някой град, ние спим в него и отново случаят е такъв. Хотел Венец е единственият небостъргач и лесно се открива, няма време за мотане обаче, бързо се разпределяме по трите стаи и си отиваме с Теодор да спим на 12-тия етаж. Личи си, че е правено по соца, но е доста реновирано, вътре си е съвсем нов и хубав хотел - не може да става и дума за сравнение с нощувката ни в Кострома. Време за разглеждане на града обаче ще имат само ранобудниците; уговарям се с Венко за сутринта евентуално който стане в 7 да разглежда.

Как се римуват сградата и небето, а?

Колко е красива сутринта и колко мразя да ставам рано! Сега обаче съм на пътешествие и трябва да се разглежда град. Няма и следа от никакъв Венко и тръгвам сам из центъра. Толкова е интересно да видиш как градът се пробужда, как първо няма никакви коли, после се появяват една-две, а накрая като се връщаш в хотела чакаш две минути за да пресечеш улицата. Забързани хора отиват на работа, други чистят... Добирам се обаче до представителните площади на града край реката и там няма жив човек, защото реално парадните улици тук не водят отнякъде за другаде, а в седем сутринта никой не ходи на разходка из приятните пешеходни площади. Всъщност, намирам този град за много хубав; навсякъде другаде на пътешествието, градовете имат някакво древно ядро - разни църкви, Кремъли и къщи от царско време, върху които се е появил напълно различния стил на социализма, че и модерността също е дошла; в Уляновск обаче няма такива работи - от старата крепост Симбирск не е останала и една тухла, катедралите са срутени през 1936, а новото време още не е дошло и може би никога няма да дойде. Това е един прекрасен град, в единен, монументален соц стил, с празни асфалтови площади и много бетон! А това, че тук се е родил малкият Ленинчо допълва картината. Името Уляновск идва от фамилията на вожда, преди да стане известен с бойния си прякор. Естествено, има огромен мемориален комплекс, заградил малка къщичка в тежката си бетонена пазва, точно до хотела. Всъщност Улянови сменили седем къщи докато живели в този град, но никъде не се задържали повече от година, включително и тук в родната му къщичка обкръжена от гиганъско сдание. На път за там откривам, че по асфалта има изписани с боя цитати от Иван Гончаров.

Мемориален комплекс по случай 100 години от рождението на Ленин

Бях забравил, че един от важните руски писатели на деветнайсти век също е роден тук. "Широтата на ума се равнява на дълбочината на сърцето". "Сега или никога" и нещо по-дълго за хубавото и лошото в човешката природа красят асфалтовите алеи покрай градинките и административните сгради. Изпълнението изглежда аматьорско и скорошно, чудя се дали не съм се натъкнал на особена форма на локално-патриотични графити? Ето го и огромният площад с мемориалния комплекс. Има паметник на княза основал града в единия край и оттам се вижда чудната, спокойна и огромна Волга, която след час ще пресечем за последен път. Детска площадка с катерушки точно до комплекса. Строгият и ръбест релеф на Ленин ме гледа отгоре, докато се наслаждавам на топлата слънчева светлина и самотата. Пет минутки просто да си поседя на слънчице, с Волга, Ленин, асфалта и соца, така както никога досега и никога оттук нататъка няма да ги усетя, какво повече да иска човек от живота! Това си струва и снощното каране дотук, и ранното ставане, иде ми да крещя от радост, така и така няма кой да ме чуе. Все пак едни лели започват да се събират, за да чистят сградата на педагогическия университет, кръстен на Иля Улянов, бащата на Ленин, време и аз да отивам да си подбирам хората, че волжските българи ни чакат.

Гого, Жоро и Теодор са на закуската в хотела. На

Хотелът и площада

Сега или никога!

шведската маса има от пиле мляко и въпреки това всичко успява да не е особено добро на вкус, взимам си 4-5 неща и накрая ям просто варени кренвирши. Има два вида каша  - овесена и каша на Дружбата, Гого си взима и от двата; чудим се тая Дружба коя е, между народите ли, или може би между овеса и ечемика? Кашите обаче също се оказват гадни, както и сиропите (как може да има общо ТРИ неща за пиене и те да са вода с особен вкус и два супер-сладки сиропа не ставащи за пиене?). Венко дава сигнал, че ни чака при паметника на Ленин и отиваме горе да си събираме багажите; междувременно все пак се качваме и до последния етаж с надеждата за гледка, но заведението от което би трябвало да я има не работи. На заминаване докато се мотая да си купувам картички от хотелското сувенирно магазинче, на рецепцията се опитват да вземат на Теодор повече пари, отколкото трябва и става каша Дружбъй, ама с кредитни карти и хартии. Въобще, прави впечатление, че хотелите в Русия никога не са сигурни ти колко точно пари трябва да им дадеш и откъде си си направил резервацията.

Ммм, Волгааа...

Жоро и Гого пък търчат да се снимат с Мемориала. Може би нямаше да е толкова лошо да влезем вътре, обаче никой не изгаря от желание, пък и подозирам, че култа към личността щеше да ни дойде в повече, и без това Ленин е толкова често с нас, че направо се чудя дали да не го викна и на следващото пътешествие. А и виждали сме къщичката на Сталин в Гори и на Туманян в Степанаван, паметниците на къщи не вадят у мен реакцията, желана от създателите им.

Бърза спирка пред паметника на Ленин, където си навличам гнева теодоров, забравяйки да затворя вратата на колата. Ленин е доста величествен, шлиферът му го е обгърнал и се вее леко. Малко преди девет сутринта напускаме Уляновск, вероятно завинаги.