10. Градът на мечката, реките и трапезата

Знаете ли какво работи крокодилът Гена? Акордеонист, може би, нали винаги е с тоя акордеон? Данъчен? Пожарникар? Спортист? Не, крокодилът Гена работи като крокодил в зоопарка; този фън факт научавам от Гого по пътя към Ярославл. Обаче трябва да работя от задната седалка на колата и записването на летописа страда от тоя факт, ама какво да правим, някои истории са обречени на забвение. Пристигаме в Ярославл към седем и нещо в сладката и топла привечер. Паркираме до Спасо-Преображенския манастир, който, за огромно Гогово съжаление  и за нескрито облекчение на Теодор и Жоро е затворил портите на бялата си стена в седем. От другата страна на площадчето има още една сладка църквичка с лукови куполчета, но не я пробваме.

Гладно ни е, то кога ли не е де, а по улицата от тук към центъра е пълно с капанчета и ресторантчета; оосбено ни влече един шашлик; обаче все пак е добре да използуваме последните слънчеви лъчи, за да виидм тоя хубав град, макар и църквите и манастирите му да са затворени. След Ростов обаче дори аз се чувствам преситен и се радвам да ги видя само отвън. На двеста метра от манастира има малко живо площадче, пълно с народ и играещи си деца и отново - с малка църквичка по средата. Общината пък разделя това по-малко площадче от огромния централен площад. Гого ме пита колко е населението на тоя град и аз го подценявам малко с 500 000. Гого казва "Ами то един Пловдив бе" и оттук нататъка почват едни сравнения между Ярославл и Пловдив, които хич не си приличат.

Свети Илия и площада с ефекта "Телефон в потен джоб"

Маазната Волга

Ярославл някога е имал кремъл, но тъй като всичко било от дърво, изгоряло при някой от многобройните пожари. Сега центъра е организиран по градоустройствен план от 19 век, още тогава обаче всичко се е правило нашироко. "Малките учлички на стария град", както ги бяха нарекли в някакъв пътеводител са широки като булеварди, а площадът с общината и църквата Свети Илия в средата е по-едър от тоя с Александър Невски в София. Едрички са нещата в Русия. На светлината на залеза иначе бялата църква изглежда розовка. Тук е била най-древната църква на града, но сегашната е от 17 век. Вътре имала някакви хубави фрески, ама и на фрески се нагледахме и то в градове дето не са изгаряли. Оттук тръгва паркообразна улица към мястото, където се събират Волга и Которосл. Обичам да ходя на точката, където се събират две реки, много са величествени тия места. Жоро се е размрънкал, че му се ходи до тоалетна, както и че си е взел раницата от колата, но в нея няма нищо, което му трябва (примерно портативна тоалетна). Теодор му сочи храст и му казва, че целият свят може да бъде тоалетна, но Жоро е плах и не иска да прави мизерии. Подминаваме чисто новата катедрала на Възнесението (Обичат го това възнесение в Русия), вдигната отново през 2010 след като Съюза я взривил през 1936. Кубенцата блестят много сладко на залезната светлинка. Следва паметник на загиналите във Отечетствената война и вечен огън в тяхна чест. И ето ни накрая на хълма с поглед към полуостровчето промушило се между двете реки. Нашият първи поглед към могъщата Волга! Още тук е ясно, че тая река няма еквивалент в Европа; Волга при Ярославл, само няколкостотин километра след началото си е по-широка, отколкото Дунава при Русе. На другия и бряг уж има град, но се виждат само гори. Обаче в реката плува едно голямо мазно петно. Теодор обяснява, че нали естествено е, че ще има мазно петно, нали е Русия, а тя е гадна. Пристъпите на русофобство обаче намаляват с престоя му тук, което значи, че тайно мнението му се променя, въпреки че ейсега ще почне в чата да ми обяснява как пиша глупости. После обяснява, че всъщност за огромно пъстро петно е реално необходима доста малко разлята нафта, тя просто се разстила по повърхността. От другата страна на Которосл пък се вижда църквата на Йоан Кръстител, една от най-красивите представители на Волжската архитектура, в периода когато майсторите са си казали "Абе не може ли да покрием целия покрив с лукови куполчета, ама съвсем целия!" и сложили 16 зелени кубета. Тя обаче е твърде далеч за да се доберем. Вдясно пък има увеселителен парк, от който звучи музика, която с помощта на тонколони оглася цялото полуостровче. Точно под нас, пред стълбището водещо надолу е градинка, където от цветя е направен герба на Ярославл

Мечка с брадва и градинка

- мечка носеща брадва на бял фон и годината на основаването на града - 1006. Според легендата, през тази година оттук минал Киевския княз Ярослав Мъдри и, в разрез с прякора си - се сбил с мечка точно тук и, разбира се, я победил. Решил, че това място е добро за основаване на град (не е като да е имал доказателство, че има твърде много мечки наоколо, нали). Всъщност обаче Ярослав наистина се е оказал мъдър, защото от онсоваването си, та чак до момента в който Петър Велики завладява Ингрия (фън факт, там край Петербург историческата област се казва Ингрия), Ярославл се явява на много важен кръстопът между двата най-важни търговски пътя на Русия - Волга, и пътя от Москва и сърцевината до Архангелск и Бяло море, което е единственото море на страната до 18 век. През 17 век градът дори е втори по големина в цялата империя. И неусетно, с тия хубави църкви и паркчета и две чудесни реки, почти настига Пловдив по хубост.

Жоро решава да се чуе със Злати, докато ние вдигаме всевъзможни шумове наоколо. Гого постоянно го юрка за фотоапарата, въпреки че собственият му телефон прави чудесни снимки, докато Венко обяснява защо смартфоните не могат да зуумват добре. Слизаме долу и гледаме великата волга и великото и мазно петно отблизко, чудим се дали не е нещо от воодрасли, но Теодор смята, че няма как да е. Междувременно зазвучава арменски валс на Арам Хачатурян и аз се радвам, въпреки че е нужно Гого да ми напомни кое е това произведение. Подминаваме пана на художествения музей, който се рекламира с картина на жена носеща краставици в полата си. Стигаме до върха на стрелката, където се събират реките и където има паметник по случай 1000-годишнината от основаването на града. Гого не е много мил с паметника, обяснявайки как това е точно най-кичозния кафяв фалшив гранит, от който е модерно да се правят паметници сега, щото минава тънко. Тъкмо приключил разговора си, Жоро заявява, че така ще е и в Голямото Пътуване с влак; той, като най-опитен с влаковите системи на бившите съветски страни знае, че в големите дълги влакове кондуккторите пускат музика, която често оглушава целия вагон и започва в седем сутринта; аз също имам известен опит с тях, а и общото ни приключение в Армения потвърждава Жоровата теза, че Йосиф Кобзон ще ни се забие твърде тежко в мозъците с това пътуване. Теодор отива да приседне на пейки и в отговор на учудените ни погледи заявява, че е достигнал предела на стоенето прав за един ден и има нужда да поседне малко. Междувременно зазвучават Бонд и Гого крещи, че "ТОВА СА ТЕЗИ, КОИТО СЪСИПАХА КЛАСИЧЕСКАТА МУЗИКА! Само руснаци могат да го слушат това!". Те обаче не изглеждат като да се скъсват от слушане; все пак е малко странно да се мотаеш из парк и да се дочува музичка през цялото време. "МАХНЕТЕ ГИ" крещи Гого по отношение на Бонд-а и те чинно се сменят с Чайковски. "Любимият ни руски гей", както става ясно. Гого разправя, как заради хомофобските нрави на руския 19 век (колко чудесно е, че ги няма сега и сме в една страна където всички хора се радват на равни права) Чайковски първо бил перманентно депресиран, а накрая го заставили да извърши самоубийство. Довечера ще прочета, че това е само една от теориите за смъртта му; официалната версия е холера, но не звучи неправдоподобно, знаейки какво е станало с Оскар Уайлд няколко години след това. Заздрачава се.

Вечерният град

Църквата на възнесението от Теодор-Рембранд

Тръгваме постепенно наобратно и със заменянето на класическата музичка с естрада, ние пък преминаваме от говорене за нея към говорене за храна. Малко разходка по Волга, после се изкачваме пак горе, за да обиколим Свети Илийката с неговата малка палаткова куличка отстрани. Тъй като, това всъщност е първата палаткова църква, която виждаме заедно, Гого ни разказва историята на стила, как вензапно са започнали да ги правят, обаче в един момент решили, че не е много християнско и се пренасочили изцяло към луковите куполчета. От другата и страна пък, младежи пускат хартиени фенери високо в небето, много са красиви, а и Елито много обича и си запомням да и разкажа вечерта, като се чуем.

Народът обаче става нетърпелив и се насочваме обратно към уличката с колата, където си избираме ресторантче с големи ужасни пластмасови фигури пред входа. Оказва се много приятен ресторант с хубава украинска кухня на име Богата Хата. Ако някога някой въобще вземе да ми даде снимки, може да се появи някоя на трапезата ни, или поне нейното описание, сега обаче си спомням само, че ядох нещо, което се казваше гнездо и беше от настъргани препържени картофи и гъби, както и ястие с риба, картофи и магданоз (държа ги на максимално голямо разстояние от Теодор и няма мрънкане), както и много студен морс. Теодор и Жоро въртят някакви пържоли и патладжани (защо всички обичат патладжани?), а Гого отново, за втори път днес - си взима борш и той изглежда съвсем различно от предишния. Градът има уж и най-стария театър в Русия и той е недалеч, обаче бълбукащите ни кореми не искат да ходят натам; Аз гледам надолу, защото когато преям гледам надолу. Все пак на заминаване виждам паметника на Мъдрия Ярослав, който държи в ръка църква и изобщо не изглежда подготвен за бой с мечище. Много е съмнителна тая работа. Гого се опитва да ни придърпа пак към манастира, в който има фойерверки, но часът вече е 22.30, наистина е време да си ходим, че има още 80 километра до нощувката.